Сет нямаше да й се обади.
Шокът беше опустошителен.
Отново стоеше до оградата и наблюдаваше жребчетата — май през последните дни прекарваше цялото си време по този начин, когато пристигна Джералд Рибсдейл. Не го бе виждала след Саратога. Понеже не бе послушала съвета му, не изгаряше от нетърпение да го види.
— Мислех, че ще бъде добре да мина да се сбогуваме преди да отлетя. — Изгледа я внимателно. — Не бих казал, че видът ти е ужасно по-щастлив от този на Сет последния път, когато го видях.
Джералд имаше навика да минава направо към същността на нещата. Затова почти винаги, когато отвореше уста, предизвикваше шок.
— Имахме малки разногласия — смотолеви Кортни сконфузено.
— Съдейки по вида ти, трябва да са били ужасно големи.
Явно английският финес беше дотук. Джералд стана почти толкова деликатен, колкото удар в челюстта.
— Просто бяхме на различни мнения.
— Сигурно отново си го обсипвала с приятни епитети, защото се е опитал да ти помогне да възстановиш ужасната си ферма.
Кортни преглътна с негодувание, но нямаше какво да каже.
— Би трябвало да се радваш, че е проявил интерес към това обременяващо нещо. Ако имах такова в Англия, не бих знаел какво да правя с него.
— Може би да зарежеш ужасната ферма заради ужасните данъци — процеди Кортни.
Джералд се засмя.
— Марша ми каза, че си доста твърдоглава. Чия е идеята за тази огромна ферма? Сигурно твоя…
— Не. На дядо ми.
— Все тая. Наследените ужасни баронски имения са толкова потискащи. Повярвай ми, след като се мъчих с едно цели пет години, знам за какво става въпрос. Трябваше да продам ужасното нещо още в деня, когато навърших пълнолетие. С Марша щяхме да се чувстваме значително по-добре в някоя елегантна къщичка, отколкото в това огромно място, изпълнено с униние и портрети на прародителите. О, ти сигурно не искаш да слушаш за моите проблеми. Само запомни, че никой от нас не може да извърви сам пътя на ужасния живот, и колкото по-скоро го разберем, толкова по-добре за нас самите, а да не говорим за тези, които обичаме.
Беше прям като прокурор, но щом се опомни от шока на тази брутална искреност, Кортни забеляза загрижеността в очите му. Явно цялото му несвързано бърборене изобщо не беше безсмислено. Нищо чудно, че Марша се бе влюбила в него.
— Обади ли се на баща си?
Погледът на Кортни не трепна.
— Въпреки всичко, не си. Още една грешка, също като това, че разкара Сет. Звънни му.
— На кого от двамата?
— И на двамата.
Кортни отново се обади в офиса на Сет и секретарката му най-сетне знаеше къде е. Беше заминал за Европа за големите търгове и щял да се върне след два месеца.
Международният разговор три дни по-късно бе не по-успешен. В търговските представителства не знаеха къде е Сет — би могъл да е във Франция, Англия или Ирландия — нямаха точна информация.
А според притеснената Кортни можеше дори да е изчезнал.
Кортни седеше втренчена в огромния златен трофей върху камината в библиотеката. Гас току-що бе спечелил поредното голямо състезание и бе очакваният фаворит на дербито в Кентъки. Всичко, което виждаше Кортни обаче, бе лицето на Сет. То я гледаше от блестящата повърхност, а в ушите й отекваха обвиняващите му думи.
Започвам да се чудя дали изобщо си способна да обичаш някого. Позволила си на страха ти от отхвърляне и чувството за непълноценност да работят над сърцето ти, докато го превърнат в здрав възел. Направили са от теб емоционален инвалид. Никога няма да можеш да обичаш, докато не престанеш да се страхуваш от това да бъдеш обичана.
През целия си живот бе бягала от всичко, което има нещо общо със семейството й. През последните седмици, когато най-сетне прие факта, че Сет няма да отговори на обажданията й, тя осъзна, че все още бяга. Правеше го откакто дядо й й каза, че нейният баща не е мъртъв.
Време бе да се пребори с миналото си.
Беше склонна да прости на баща си, докато не разбра, че той е още жив. Едва тогава гневът й се превърна почти в омраза. Ядосваше се не само защото я бе изоставил като малка, а защото продължаваше да я отхвърля и сега.
Защо не бе го разбрала по-рано? Защо бе позволила на гнева да я разяжда толкова дълго време? Защото бягаш от страховете си, прошепна нещо вътре в нея. Никога не си искала да ги анализираш. Боеше се от това. Все още продължаваш да бягаш, но когато Сет те напусна, най-сетне бе принудена да погледнеш истината в очите.
Да осъзнае, че любовта към Сет бе по-силна от страховете й, бе шок за Кортни. Никога не се бе съмнявала, че го обича, но досега предпочиташе да рискува да го загуби, отколкото да се изправи срещу страховете си. Не й трябваше много време, за да разбере, че боязънта и горчилката от това, че баща й я бе отхвърлил, можеха да й струват единственото нещо, което наистина желаеше. Остана й само да реши какво да направи, за да си го върне.