Беше преодоляла вината си, свързана с фермата. Сега бе време да се изправи срещу баща си.
Без да се колебае, Кортни стана, отиде до телефона и започна да набира. Звъняла бе в Хонконг само няколко пъти, но номерът на баща й се бе запечатал в паметта й. Когато чу сигнала, осъзна, че макар да я побиват тръпки от страх, не трепери.
— Здравейте! — Отново бе жената.
— Кортни Клонингер се обажда. Мога ли да говоря с баща си? — От отсрещната страна се чу ахване, последвано от моментна тишина.
— Извинете ме, но това бе нещо като шок за мен. Аз съм Кацуо Клонингер. Омъжена съм за баща ви от седемнадесет години.
— Не знаех. Дядо никога не ми е казвал. Къде е баща ми? Мога ли да говоря с него?
— Той е мъртъв, Кортни. Почина преди три месеца.
Кортни отчаяно искаше да каже нещо, да обясни защо се е обадила, но гърлото й се стегна и думите нямаше как да излязат. Сълзи изпълниха очите й.
— Получи инфаркт. Всички знаехме, че работи прекалено много, но той не искаше да променя това. Опитах се да се свържа с теб, когато се разболя, но никога никой не вдигаше телефона. Предполагам, че след това съм забравила.
— Иска ми се да бях знаела.
— А на мен ми се иска ние да знаехме. Знаеш, че никога не сме получавали вест от теб. Боях се, че няма да се заинтересуваш.
— Дядо ми ми бе казал, че той е мъртъв.
— Знам за враждата между съпруга ми и дядо ти. Нищо не можех да направя, за да променя това, но отчуждаването му от теб ме притесняваше най-много.
— Защо? Да не би да е мислел, че парите му няма да стигнат и за мен? — попита Кортни, мъката я правеше безчувствена към болката, която би могла да причини на другите.
— Не мога да намеря извинение за това, което ти е направил. Баща ти бе избухлив човек. Никога не е съжалявал, че е отнел парите на дядо ти. Винаги е казвал, че баща му няма какво друго да му даде, но съм убедена, че съжаляваше за това, че се е отчуждил от теб.
— Защо тогава никога не ми е писал?
— Молех го, но той винаги отказваше. Беше прекалено горд, за да признае, че е направил грешка.
— Но той е прекарал остатъка от живота си, плащайки за нея.
— Много често това е цената, която хората плащат за ината си.
За Кортни думите имаха ефект на експлодираща граната. Нима тя правеше същата грешка със Сет? Нима щеше да прекара остатъка от живота си, плащайки за своята безсмислена гордост?
В миг на просветление осъзна, че копнее да се омъжи за Сет, че иска той да й бъде съпруг и баща на децата й. Не знаеше кога и как е станало, но всичките й мисли бяха по местата си. Сигурно през последните шест месеца постепенно бе започнала да разсъждава по този начин, може би от момента, когато за пръв път се любиха.
Сега знаеше, че го обича толкова силно, колкото изобщо би могла да обича някого. Само се залъгваше с мисълта, че биха могли да продължат връзката си без обещания за бъдещето. Любовта, която имаха, онази любов, която караше него да се връща при Кортни, а нея — да продължава да го очаква, независимо колко са спорили преди това, беше любов, за която няма пречки, няма време и разстояния. И сега тя го обичаше толкова, колкото когато беше в ръцете му, предполагаше, че и в мига на смъртта си ще го обича не по-малко отсега.
Но най-важното бе, че той също я обичаше. Ако не бе така, нямаше да има причина да не отговаря на обажданията й. Бягаше от нея точно както тя се опитваше да отрече, че е безнадеждно влюбена в него.
— Защо се обаждаш?
Кортни преглътна.
— Трудно е да се обясни. В продължение на години мразех баща ми и се чувствах виновна за жертвите, към които е тласнал дядо ми. Бях толкова объркана от всички тези чувства, че не знаех нито коя съм, нито какво искам. Когато разбрах, че така застрашавам собственото си щастие, трябваше да направя нещо.
— Трябва да разбереш, че съпругът ми беше нещастен човек. Чувствал е, че баща му обича конете повече, отколкото детето си, и го е мразел заради това. Винаги е искал да се занимава с бизнес, но дядо ти не му е позволявал. Малко след като се оженихме, помолих възрастния Клонингер да ни разреши да те видим — като разбра какво съм направила, Стефан и аз се скарахме ужасно, — но той отказа. Закле се, че ще повика полицаите да арестуват мъжа ми, ако се осмели да стъпи в Кентъки.
— Кога е станало това?
— Трябва да си била на осем или девет години.
Кортни си помисли за годините, които можеха да бъдат спасени, и отново й се доплака.