— Влюбих се в нещо, което мислих, че съществува в теб, но разбрах, че е било илюзия.
— Сет, погледни ме, наистина ме погледни! Наистина ли ме виждаш?
— Не знам коя си. Може и да си се преборила със страховете и да си оставила ангажиментите ти да си почиват, но си убила и момичето, което познавах. Трябва да вървя, Кортни. Ще изтърва самолета си.
— Ще се върнеш ли? Не искаш ли поне да си дадеш шанса да ме опознаеш?
— Не знам, вече не знам нищо…
Кортни бе свела глава, неспособна да срещне непоколебимия му поглед.
— Никога нямаше да се обадя на баща ми, ако не беше ти. Събрах куража да направя това едва когато разбрах, че мога да те загубя. Никога не съм предполагала, че по такъв начин ще те отблъсна. Моля те, Сет…
Но когато вдигна поглед, той беше изчезнал, сякаш земята под краката му се бе разтворила и го беше погълнала.
Кортни се опита да се съсредоточи върху настоящето, вместо да мисли за миналото или за бъдещето. Беше се скрила в библиотеката, за пръв път бягаше от изключителния успех на Гас. Преди четири дни бе спечелил състезанието за купата на коневъдите в неговата възрастова група и Тед вече бе получил две обаждания за съсобственост за суми, надвишаващи петнадесет милиона. Жената на баща му — красива японка — бе прекарала една седмица в Айдъл ауър и много от неяснотите на отминалите двадесет години се изясниха. Беше невъзможно да наваксат цялото изгубено време, но Кацуо Клонингер покани Кортни да я посети в Хонконг следващата година, след Тройната корона.
— След напрежението през последните седмици имаш нужда от дълга почивка, далеч от всички, които искат да споделят успеха ти, а нямат никакъв принос за него.
Но в мислите си Кортни непрекъснато се връщаше към Сет — след онази ужасна нощ на летището в Лондон рядко обръщаше внимание на нещо друго, чудеше се дали той ще поиска някога да сподели успеха й. Беше направил много за постигането му, но, както изглежда, те намираха повече щастие в провалите, отколкото в успеха.
Кортни безсрамно използва присъствието на втората си майка като извинение да не излиза. Общността на коневъдите с нетърпение очакваше тя да се върне в редиците им, бяха я засипали с покани за обеди, партита, събирания с благотворителна цел. Хората, с които бе израснал баща й, и тези, с които бе работил, искаха да научат всичко за него и неговия успех. Абсолютно непознати я преследваха с молби за благотворителност и по всевъзможни други причини. Накрая Кортни спря да вдига телефона лично.
Въздъхна. Правеше го доста често напоследък, но това, че се укоряваше за отношението си към Сет, изобщо не помагаше. Всъщност не променяше нищо. Разбира се, Кортни можеше да продължи да работи всеки ден, както и по-рано, да взима решения, свързани с фермата, и да се прави на не по-малко ентусиазирана отпреди, за да не задават въпроси хората. Но тя вече не изпитваше онази страст към работата, която я ръководеше, когато срещна Сет.
Колко странно! Всяка фибра от нея трепереше при мисълта за Гас и фермата в началото, а сега, след като бе достигнала успеха, за който копнееше, Кортни не бе щастлива, а отчаяна. В началото, когато нямаше отърване от него, не желаеше Сет, а сега, когато бе готова да продаде Айдъл ауър заради него, не можеше да го има.
Винаги бе знаела, че малко не е в крачка с връстниците си, но това не я притесняваше, поне не много. Накрая обаче излезе, че Кортни не е наясно със собствения си живот. Липсата на разбиране, страховете, гневът и отречените истини от последните двадесет години до такава степен бяха объркали нейните схващания, че не можеше да възприема нещата нормално, поне така й се струваше. Не знаеше как да си върне Сет, но бе сигурна, че трябва да го направи.
Беше посветила четири години от живота си на фермата само за да се освободи от оковите на вината и да разбере, че това не й носи удовлетворение, не и в смисъла на истинско щастие. Единственото нещо, което обичаше, бе Гас, но едва ли щеше да го вижда често през следващите две години, а когато отново се върне в Айдъл ауър, ако изобщо се върне, вече нямаше да бъде нейното конче.
Тя отново повтори клетвата да си върне Сет. Всичко, което някога бе искала, наистина бе искала, можеше да намери в прегръдките му. Знаеше, че това е мястото, където копнее да бъде, и ако силното желание и постоянната работа можеха да й го върнат, Сет Камерън щеше да бъде неин някой ден.