— Защо дядо ти е вложил толкова много пари в това място? — попита Сет. — Само конюшните струват цяло състояние.
— Дядо ми винаги казваше, че няма нещо, което да е прекалено добро за неговите коне.
— Може би, но на практика той те е обременил със своя огромен подарък. Би имало място за двойно повече коне, ако се прекрои разположението на конюшните и ливадите.
— Дядо ми искаше конете му да имат достатъчно пространство — каза Кортни раздразнено. — Тази ферма беше любовта на живота му, а превръщането й в място, за каквото бе мечтал, винаги бе неговата страст.
— Какво се случи?
— Късметът му изневери. Най-добрият му кон окуця преди важно дерби, а впоследствие се оказа, че е стерилен и не става дори за разплод. Друг от жребците умря на хиподрума.
— Какво стана с останалите?
— Не искаше да се разделя със земята си, затова бе принуден да ги продаде. В продължение на двадесет години се опитваше да отгледа кон, който да му възвърне загубите, но търговци като теб непрекъснато го дебнеха и му вадеха душата да продава най-добрите си животни, докато най-накрая не остана нищо. Единственото, което наистина желаеше, преди да умре, бе още един шампион.
— Може би го е имал.
— Но никога няма да го види като такъв — промълви тъжно Кортни.
— Понякога мислиш ли за нещо друго, освен за коне?
— Защо, какво лошо има в това да мисля за коне?
— Нищо, ако си кон, но ти твърде много ми приличаш на човек. Откъм външност определено го докарваш. — Сет се изпусна без да иска и, видял реакцията на Кортни, щеше да избухне в смях. Тя изглеждаше така, сякаш се чуди дали да се чувства поласкана, или да му зашлеви шамар. Компромисното решение бе да игнорира забележката. Това беше първата проява на несигурност от нейна страна и вдъхна смелост на Сет.
— Знаех, че някой ден той ще ми остави Айдъл ауър, затова се стремях да науча колкото се може повече за управлението й.
— Би могла да оставиш управлението на мениджъра или на съпруга си.
— Нямам съпруг.
— Но няма цял живот да останеш неомъжена. — Не можеше да разбере как така някой не я бе грабнал досега въпреки червената й коса и силния темперамент.
— Защо не? Толкова ли е важно да имаш съпруг и деца?
— За повечето хора — да.
— Аз не съм като повечето хора. Гас е семейството, което искам. Той поне не може да ме изостави.
Кортни избърза напред. Явно бе казала повече, отколкото трябваше. Сет обаче бе по-заинтересуван от изражението на силна болка, което забеляза на лицето й, преди да ускори крачка, отколкото от последните думи на момичето. Явно някога, някъде, някой, когото много е обичала, я е наранил силно и тя все още изпитваше болка. Учуди се дали това бе причината да е толкова рязка с него. Тя вече не изглеждаше толкова сурова и нахакана, беше просто самотна жена, която не искаше той да разбере за болката в сърцето й.
— Трябва да се връщам да работя. Заради теб вече изоставам с няколко часа.
Това явно беше сбогуване.
— Благодаря за разходката — каза Сет. — Независимо от всичко, което наговорих, това място е хубаво и ми беше приятно да го разгледам. Ако някой ден имаш нужда от някой, които да ти помогне да направиш работата му по-ефективна…
— Да се обърна към теб, така ли? — прекъсна го Кортни, започвайки отново да се пали. Мигът на слабост беше отлетял.
— Всъщност най-вероятно няма да мога да се справя с това толкова добре, колкото теб. Аз продавам коне, не ги отглеждам. Мислех да ти препоръчам мой приятел. Сега няма да те притеснявам повече, но ако някога имаш нужда от съвет…
— … Ще ти се обадя.
— Винаги ли довършваш чуждите реплики?
— Само когато се подразбират.
— Ще поработя над това. А сега по-добре да си вървя, и без това закъснявам за среща. Помисли за нещата, които ти казах. Ще дойда отново.
— Само ще си изгубиш времето.
— Циганско лято е. Освен това ми се струва, че всички южняци, донякъде, имат склонността да си губят времето.
— Може би, но първите студове понякога идват без предупреждение.
— Отправи ми доста предупреждения — каза Сет и унило се засмя, — почти всеки път, когато си отваряше устата.