— Колко ви плати?
— Горката лейди Филипа! Какви неприятни хора трябва да търпи сред познатите си.
— Колко? — настоя лейди Хорвил.
— Нищо.
— Кавалерство, от страна на платен ухажор? — Тя изсумтя презрително. — Възхитително! Той сигурно вече я е изпратил да се прибира на „Пал Мал“ с ужасната стара вдовстваща херцогиня. Така че, виждате ли, малката ви шарада не постигна абсолютно нищичко.
Челюстта на Кейлъм вече го болеше от продължителното стискане на зъби.
— Кажете ми, лейди Хорвил — каза той, — защо смятате, че лейди Филипа Чонси би ми платила, за да танцувам с нея?
— Казах ви. За да се опита да открадне вниманието на херцога от мен. Тя ревнува.
— Но защо да ревнува? Без значение колко много ви се ще да не е така, тя е негова годеница, доколкото знам. И ще се омъжи за него в края на лятото, нали? Сигурен съм, не мислите, че можете да сторите нещо, с което да промените това положение.
— Мисля, че лейди Филипа се страхува да не загуби онова, което винаги е очаквала да спечели от горкичкия Етиен. — В привидно простодушните й сини очи вече проблясваше лукавство. — Но вие знаете фактите. И сте замислил тазвечерното представление.
— Грешите — увери я той. — Не знаех нищо. И нищо не съм замислял. Непохватният господин, който разля шампанско върху вашия избухлив херцог, е мой приятел от детинство. Той е Струан, виконт Хънсингор, и ме покани да го придружа тази вечер. Никога досега не бях виждал лейди Филипа.
— Хънсингор — повтори лейди Хорвил. — Къде ли съм чувала това име?
— Чухте го, когато се представи.
— Не, не. — Тя нетърпеливо щракна с ветрилото си. — Какво ви накара да поканите на танц лейди Филипа?
Първият му импулс бе да защити лейди Филипа, но той веднага осъзна колко безсмислено е да изпитва подобни чувства.
— Поканих я на танц, защото ми се стори привлекателна и защото все още не бе заета от друг кавалер.
— Вие не сте англичанин — внезапно рече тя.
Кейлъм повдигна вежди. Не можеше да й каже, че въпреки едва доловимия си шотландски акцент, той си е чист англичанин, роден в Корнуол.
— Шотландец ли сте?
Той кимна.
— По-голямата част от живота си съм прекарал в замъка Къркълди. — Истината винаги опростява нещата. — Покойният маркиз Стоунхейвън беше мой настойник.
— Хънсингор! — възкликна тя. — Разбира се! Той е по-малкият брат на сегашния маркиз. По какъв начин сте свързан с тях?
— Колко много въпроси!
— Казах ви. Бях под опеката на покойния маркиз. По-късно станах… съветник на неговия син. — Поне това бе достатъчно близо до истината.
— Но сигурно има някаква кръвна връзка между вас? Може би чрез майка ви?
— Абсолютно никаква. Аз съм подхвърлено дете — докато изричаше тези думи, той я погледна право в очите, стъпил здраво на краката си. — Аз, милейди, съм никой. Съвсем никой. А сега, бихте ли ме извинила?
— Все пак притежавате осанката и поведението на много самоуверен мъж. А и се осмелихте да поканите на танц една благородна дама? — Тя зацъка с език, после седна на страничната облегалка на дивана. — Не, господин Инес. Има много неща; които не искате да разкриете. Ако ви кажа, че няма да повторя нищо от казаното тук пред херцога, това ще ви направи ли по-разговорлив?
— Съмнявам се.
— Направете ми това удоволствие, господин Инес. — Тя замълча за момент, а устните й останаха разтворени. Между извитите й вежди се образува малка бръчка. — Инес? Сигурна съм, че съм срещала някой Инес.
— Това е често срещано шотландско име.
Затвореното й ветрило бе насочено към него.
— Срещали сме се и друг път.
— Изглежда — рече Кейлъм с въздишка, — че или съм особено незабравим, или напълно безличен човек. Никога досега не сме се срещали.
— И продължавате да твърдите, че лейди Филипа не ви е наела, за да събуди ревността на херцога?
— Да, точно така.
— Но вие определено успяхте да го ядосате, нали? — Върху лявата й буза се появи малка трапчинка. — Как само мрази той някой да му противоречи!
Кейлъм почти изпита съжаление към Франчът. Горкичкият, очевидно търсеше утеха в злонамерени и алчни прегръдки.
— Никому не е приятно да го правят на глупак.
— Богат ли сте, господин Инес?
— Аз… — Покойният маркиз Стоунхейвън му беше оставил достатъчна издръжка в завещанието си, но това ни най-малко не влизаше в работата на тази жена. — Аз съм независим човек.
— Независим беден човек? Или независим богат човек? Второто е къде-къде по-примамливо от първото, не мислите ли?
— Несъмнено.
— Но вие не сте от втората разновидност?
— Трябва да ме извините, но си тръгвам.