— Те не знаят, че идвам — изтърси Кейлъм.
Колелата на каретата подскочиха над някакъв дълбок коловоз, при което Струан бе изхвърлен напред. Кейлъм го хвана за лакътя и го запържа.
— Нали ми каза — рече Струан прекалено спокойно, — че тези Майлоу и Миранда живеели под наем на Уайтчапъл Хай Стрийт и тази вечер щели да са там.
— Да. Но не казах, че очакват да ги посетя.
— А откъде знаеш, че въобще ще бъдат там?
Кейлъм изпълни с въздух дробовете си, докато обмисляше внимателно отговора си.
— Те живеят в къщата на една дама. Преди няколко дни ходих там и се уверих, че тя очаква да се върнат днес. Очевидно използват квартирата си в Лондон, за да приготвят, ъ-ъ, смеската, която продават по панаирите и пазарите.
— Не мислиш ли, че щеше да е по-удобно да им изпратиш бележка и да си уговорите среща?
— Не.
— И защо?
— Можеше и да не искат да се срещнат с мен.
Струан възкликна раздразнено.
— Не мога да те разбера! Първо ми казваш, че въобще не те очакват, после, че дори не знаеш дали тези хора ще са там. Сега пък искаш да повярвам, че може по някаква причина въобще да не искат да те видят.
— Не съм те карал да идваш с мен — рече Кейлъм, който вече започваше да се дразни.
— Трябваше да дойда. Все някой трябва да се опита да те спаси от собствената ти глупост и в името на тази благородна цел предлагам просто да накараме кочияша да обърне каретата и да ни върне на Хановър Скуеър. И после ще се постараем да духнем от Лондон още преди изгрев слънце.
Когато Струан приключи с речта си, каретата изтрополи и спря, а кочияшът извика:
— Пристигнахме, господа.
Преди Струан да успее да каже още нещо, Кейлъм скочи от каретата и плати на кочияша.
— Чакай ни тук — нареди му той. — Ще ти платим добре за услугите.
— Пълна глупост — рече Струан, като и той на свой ред скочи в калната канавка. — Какво, по дяволите, е това място?
Мястото представляваше тясна пететажна сграда, притисната между подобни на нея постройки. Подобни по размери и височина, но по нищо друго.
Приземният етаж на заведението на госпожа Лъшботам имаше два осветени еркерни прозореца, разделени от позлатена входна врата, до която стояха на стража две еднакви бронзови котки. Голяма табела, окачена на видно място над единия прозорец, обещаваше:
ПЕРФЕКТНИ РАЗМЕРИ И КРОЙКИ ЗА ВСЕКИ ГОСПОДИН. НАШИТЕ ШИВАЧКИ ЩЕ ПОСРЕЩНАТ НУЖДИТЕ ВИ. ПРИЕМАМЕ И НАЙ-НЕОБИЧАЙНИ ПОРЪЧКИ. НЕ ОТКАЗВАМЕ НА НИКАКВИ ИЗИСКВАНИЯ.
— Мили Боже! — измърмори Струан. — Публичен дом!
До всеки от осветените с розови лампи прозорци седяха по две жени, които очевидно си говореха за шиене.
— Находчиво, не мислиш ли? — рече Кейлъм, като се стараеше забележката му да прозвучи безцеремонно. — А и чух, че се славело като най-доброто заведение от този род, и то от дълги години. Явно се справят особено ефективно с поръчките и на най-едрите господа. Поне така ми каза госпожа Лъшботам.
Струан завъртя цилиндъра върху бастунчето си и повдигна вежди.
— В такъв случай сигурно ще се надпреварват коя по-напред да ни вземе мярка.
Кейлъм се ухили и нахлупи цилиндъра си ниско над очите.
— Абсолютно прав си, стари ми приятелю. Някои неща са очевидни. Но аз смирено ще се оставя в ръцете на благодарната победителка.
Той пъргаво отбягна закачливото замахване на Струан и се приближи към позлатената врата, за да почука.
— Само гледай — рече той. — Още отсега се карат коя ще се справи най-добре с удивителните изисквания, наложени от размерите ми, да не говорим пък за качеството на материите, които се полагат на конте като мен.
— Ще продължим този…
Струан не довърши изречението си, а остана с отворена уста, зазяпал се в големите кафяви очи на една мургава красавица, която стана от стола си и се приближи към прозореца.
— Мили Боже! — промълви той. — Какво екзотично създание!
Кейлъм отново почука.
— Само я погледни, Кейлъм!
Тъмнокосата жена притисна към стъклото изящната си ръка с дълги пръсти. С другата си ръка тя притискаше черното си кадифено наметало плътно около себе си, като не преставаше да се взира в Струан. Кейлъм преглътна и каза:
— Не забравяй, че сме дошли по работа.
— Наистина — рече Струан, сякаш останал без дъх. — Какъв късмет, че работата ни включва и простичкото удоволствие пътьом да се наслаждаваме на гледката.
— Гледай — каза Кейлъм, докато и самият той правеше точно това. — Но не си и помисляй да правиш нещо повече. На такова място не бива да се помайваш по друга причина, освен тази, която ни е довела.