Кейлъм не искаше да спори, че очите му са видели достатъчно като за мъж, живял на същия този свят вече тридесет и четири години.
С оттеглянето на Елла оргията отново се разрази и Кейлъм, последван от Струан, с радост се измъкна в преддверието.
Госпожа Лъшботам излезе от някаква врата зад стълбището, приближи се и каза:
— Не се и съмнявам, че ще оставите своята визитка, сър. Само много щедър мъж може да спечели моята Елла. Помнете това, когато обмисляте предложението си. Вашите хора се върнаха, господин Инес.
Кейлъм се намръщи, после последните й думи достигнаха до съзнанието му.
— Много добре. Ела, Струан, време е. — Изминал бе повече от час. Само с един поглед към лицето на приятеля си Кейлъм разбра, че ги очакват много неприятности, ако не успее да го убеди да забрави сочното предложение на госпожа Лъшботам.
Струан се изкачи по стълбището до последния, пети, етаж доста мълчаливо. Може би в крайна сметка щеше да си възвърне здравия разум по-бързо, отколкото се опасяваше Кейлъм.
Вратата, която търсеха, се намираше в дъното на тесен коридор, където таванът под покрива се снишаваше дотолкова, че трябваше да се наведат, за да минат.
Кейлъм почука и подскочи, когато вратата рязко се отвори и той се озова лице в лице с приведената белокоса фигура на Майлоу, Мистичният лечител, Откривателят на болести, Носителят на забравени сили. Кейлъм бе виждал тези титли по боядисаните табели на каруцата на Майлоу и сестра му, Миранда, с която пътуваха от панаир на панаир из цяла Англия, Шотландия и Уелс.
Майлоу се вторачи в Кейлъм изпод надвисналите си рунтави вежди, бели като косата му.
— Пак ли ти — каза той, а устата му се изви в негодувание. Опита се да затръшне вратата, но Кейлъм вмъкна ботуша си така, че да му попречи. — Казахме ти да не идваш пак — рече Майлоу. — Можеш да ни навлечеш големи беди, а ние повече с нищо не можем да ти помогнем.
— Той ли е, Майлоу? — попита раздразнен женски глас откъм тъмния ъгъл на стаята зад гърба му. — Детето ли е?
— Спи — нареди й Майлоу и свирепо се намръщи на посетителите си. — Махайте се. Веднага! Сестра ми е изтощена. Нашият живот не е никак лесен. Не ни трябва да се бъркате и само да го влошавате още повече.
— Миранда болна ли е? — попита Кейлъм, като почувства и известни угризения, че загрижеността му произтича най-вече от възможността да загуби единствения си сигурен източник на информация.
— Уморена е, това е всичко — рече мъжът. — Махайте се.
— Червенокосия? — извика жената. — Ти ли си?
— Да — рече Кейлъм, като си проби път покрай Майлоу. — Ела, Струан, и се запознай с приятелите ми Майлоу и Миранда. Те пътуват из страната заедно с панаирите и понякога с трупите на странстващи артисти. Приготвят чудодейни еликсири, които помагат при всякакви болести, а където и да идат, хората с надежда ги очакват. — Той забеляза как изражението на Майлоу се посмекчи и се приближи до тясното легло в далечния край на малката стая.
— Значи си ти — рече жената в леглото. За разлика от брат й, тя имаше пясъчноруса коса, която още не бе започнала да посивява. Изглеждаше все още млада, макар че по-отблизо по красивото й лице се забелязваха множество бръчици. — Кой е с теб?
— Това е… — Кейлъм се поколеба и погледна към Струан.
— Аз съм Струан, виконт Хънсингор — представи се Струан без колебание и учтиво се поклони на жената. — Кейлъм ми разказа за вас. Аз поисках да дойда с него. Той ми разправя, че знаете нещо за мястото и обстоятелствата около раждането му.
— Не им казвай нищо повече — на висок глас рече Майлоу и се примъкна до леглото на жената. — Казах ти, Миранда. Нищо не им казвай, иначе ще бъдем наказани. Тя ще ни накаже.
— Мина много време — каза Миранда, като направи опит да се изправи. — И е време да се поправи стореното точно както винаги съм си знаела.
— Тя искаше да си мълчиш — настояваше Майлоу, докато кършеше кокалестите си ръце.
— Мълчи — нареди му Миранда, но се усмихна нежно. — Никой не я е виждал, откак… Не и откак замина.
— Но са виждали Гуидо и той твърди, че още била жива и само искала да забрави.
— Значи е трябвало добре да помисли, преди да извърши такова престъпление — рече Миранда. — Има злини, за които нямам власт да помогна. Но е време да поправим този грях. Чувствам го. Почувствах го още когато детето ни откри.
— Детето? — повтори Струан, очевидно озадачен.
— Детето, което бе донесено в лагера под хълма, на който се намира замъкът Франчът — рече Миранда.
— Язви — внезапно рече Майлоу, а гласът му се извиси до стенание. — Гнойни рани и циреи. Костите ни ще се трошат само като ги докоснеш. Ноктите на ръцете и краката ни ще изпадат при първия полъх на вятъра. Очите ни ще ослепеят. Така ни прокле тя, ако някога нарушим мълчанието.