— Рейчъл вече я няма! — остро рече Миранда. — Не са я виждали от много години, още откак момчето се разболя и тя го занесе някъде да търси помощ.
Рейчъл. Кейлъм чу името и го запечата в съзнанието си.
— Казвам ти, че не е мъртва — заяви Майлоу с отчаяние. — Казвам ти, че ако нарушиш мълчанието, тя ще ни открие и ще ни измъчва. А има и други, пред които дори и Рейчъл отговаря, и те ще довършат започнатото от нея.
— Гуидо ли го казва? — попита Миранда.
— Да — заяви Майлоу с някаква окончателност в гласа. — Сред актьорите вече се говори, че момчето, което било оставено в Шотландия, не е умряло и… — Той притисна ръка към устата си, а по пергаментовата кожа на слепоочията му изпъкнаха сини вени.
— Момчето, което било оставено в Шотландия — повтори Кейлъм, поемайки с мъка въздух в болящите го дробове. — Какво за това момче? Миранда ми каза за едно бебе, което са донесли в лагера ви близо до замъка Франчът в Корнуол. Тя каза, че бебето се появило скоро след като херцогиня Франчът родила и само дни след раждането починала. И после Миранда не искаше да ми каже какво е станало. Моля ви! Кажете ми всичко, което знаете. Няма да намеря покой, докато не разбера всичко.
— Ние не можем да ти помогнем — рече Майлоу. — Върви си и ни остави на мира.
— Смяташ, че аз съм бил това бебе, нали? — Това отчасти вече почти бе признато. Сега Кейлъм искаше пълно потвърждение. — Аз ли бях доведен в лагера от жената на име Рейчъл?
— Не казвай нищо повече — умоляваше Майлоу сестра си. — Стореното е сторено.
— Ще трябва да помисля — рече Миранда и се отпусна върху възглавниците. — Бях болна от треска. Сега трябва отново да възвърна силите си.
— Кажи ми, донесла ли е тази Рейчъл едно бебе в лагера ви в Корнуол преди тридесет и пет години?
Миранда затвори очи и немощно отвърна:
— Да. А сега ме остави.
— Вървете си — настоя Майлоу.
— Защо смятате, че аз съм херцог Франчът?
— Няколко години детето живя заедно с актьорите и панаирджиите — каза Миранда. — Порасна силен и щастлив хлапак. Всички се грижехме за него. Той обикаляше с тигана из публиката и те щедро хвърляха в него монети, защото ги разсмиваше.
Кейлъм се извърна настрани. Пъстри платове. Звезди по тъмно небе. Огньове. Миризма на дим и прашене на искри. Костюми, които се вихрят, червени и жълти, и златни. Продупчени монети, пришити по забрадките на жените. И монети, които дрънчат върху метала на тигана, който той държи в ръката си. Смях. „Много си малък, че да си толкова самоуверен, момчето ми“. „Виждате ли го? Държи се като принц, който се перчи сред поданиците си, а не като просяче сред господари.“
Образите и гласовете не навестяваха често съзнанието му, а и никога не бяха се явявали така живи, както в този кратък миг.
— Пътували сте до Шотландия, нали, Миранда? И момчето е пътувало с вас.
Тя се замята неспокойно в леглото.
— Не виждаш ли, че е изтощена? — каза Майлоу и Кейлъм чу искрена загриженост в гласа на този старец. — Оставете ни, умолявам ви, че да мога да се погрижа за нея.
— Позволете ми да помогна — предложи Кейлъм. — Нека ви намеря по-удобно място. И по-хубава храна и топлина.
— Тук ни е достатъчно топло — възрази Майлоу. — Благодаря. Мога и сам да се грижа за болната си сестра.
Кейлъм подозрително погледна в ясносините очи на Майлоу.
— Отговори ми само на още един въпрос, и ще си тръгна. Засега. Едни хора в Шотландия ми казаха, че едно момче било видяно с пътуващи артисти близо до село Къркълди. Там не ги очаквали, но избрали да спрат в това селце, защото един от тях бил много болен.
— Не мога да говоря за това.
— Болно било именно момчето — настояваше Кейлъм. — И то било заведено до замъка Къркълди и оставено пред конюшните, защото се страхували, че умира. Някой го обичал достатъчно, за да се надява хората в замъка да го приберат и някак да го спасят.
— Не.
— Това било същото дете, което дошло в лагера близо до замъка Франчът пет години по-рано, а Миранда има причини да смята, че той е бил наследникът на тогавашния херцог Франчът, но са го откраднали от люлката.
— Не, казвам ви!
— Да — слабият глас на Миранда долетя иззад Майлоу и всички се обърнаха към нея.
— Кажи ми — молеше я Кейлъм.
— Бебето може и въобще да не е било от благородно потекло — рече Миранда. — Но точно това бебе беше момчето, оставено до замъка Къркълди.
— И това момче съм бил аз — заяви Кейлъм, като сви ръце в юмруци до бедрата си. — Моля само да ми се даде възможност да разбера със сигурност кой съм. Може би тогава ще намеря покой.