— Охо — възкликна той, като се приближи към писалището с преувеличено тежки стъпки. — Значи в Къркълди вече командва интуицията на Грейс? Русокосата ти фея те държи в хубавките си пръстчета като кукла на конци, Арън. Любовта май ти е размекнала мозъка.
— Свърши ли? — попита Арън, като пристъпи към него. — Глупости! Ако не си чул добре, повтарям: глупости! Знаеш не по-зле от мен, че Грейс има дарбата да усеща неща, които повечето хора не долавят. И знаеш, че когато тя твърди, че нещо става, почти винаги е права. И този път позна. Слава Богу, че най-сетне я послушах. И благодаря на Бога, че реших да побързам, та да пристигна още тази нощ, вместо да нощувам в някоя странноприемница.
Струан се обърна с гръб към тях и главата му леко се размърда. На Кейлъм не му трябваше кой знае колко въображение да се досети, че той беззвучно имитира думите на Арън.
— Мисля, че си ни ядосан, задето отсъствахме през първите седмици живот на малката Елизабет, и, че си дошъл, за да настояваш моментално да скокнем и да хукнем обратно към Шотландия — предположи Кейлъм. — Та за какво друго би напуснал обожаваната си съпруга и дъщеричката, че и нотите си?
Блестящият таен живот на Арън като композитор беше единствената му страст — докато Грейс Рен не нахлу в неговото странно и самотно нощно съществувание.
Арън се намръщи.
— Не сменяй темата. В хубава каша си се забъркал, а и тя едва сега започва. Съзнаваш ли това?
Кейлъм не можеше да не се усмихне на човека, който — дори повече и от Струан — винаги бе означавал за него повече и от собствения му живот.
— Още се грижиш за мен, а? — рече той. — Трогнат съм.
— Ама че си магаре! — възкликна Арън. — Няма да има дуел, и точка по въпроса. Стягайте си багажа. Тръгваме веднага. До час можем вече да сме вън от Лондон.
— Не.
— Ти също, Струан. Не биваше да помагаш на Кейлъм в тая глупава история.
— Не — повтори Кейлъм. — Аз няма да замина. И призори ще бъда в Хайд Парк. Надявам се и Струан да е с мен, а ще ми бъде наистина много приятно, ако дойдеш и ти, Арън.
— Не можем да ти позволим да го сториш — обади се Струан, като се обърна с лице към Кейлъм. — Не ми е приятно да ти отказвам каквото и да е, но този път съм на страната на Арън. Той е прав. Трябва веднага да заминеш.
Кейлъм отвори уста, но не намери какво да каже.
— Не става въпрос само за Франчът — каза Струан на Арън. — Става въпрос за неговата годеница, лейди Филипа Чонси. Лорд Чонси, изследователят, й е баща.
— Аха — намръщи се Арън. — Тя какво общо има с Кейлъм?
— Той се запозна с нея снощи, на бала у Естерхази. И точно затова е цялата тази глупост с дуела. Кейлъм танцува с нея. Франчът ги видя, ядоса се и се опита да извика Кейлъм на дуел. Обаче аз успях да му попреча.
— Но… — Арън повдигна единия от дългите си музикантски пръсти и го насочи решително право срещу Кейлъм. — Защо тогава преди малко нахълтахте тук, дърдорейки за някакъв дуел, щом снощи всичко се е разминало?
— Тази сутрин той отиде в къщата на Франчът — обясни Струан.
— Защо?
— За да види момичето.
Кейлъм най-сетне се намеси:
— Затваряй си устата, Струан. Мога и сам да отговарям на Арън. — Още миг, и Струан щеше да се раздрънка и за последното му посещение при Пипа. Самият той не можеше лесно да си го обясни. Част от него скърбеше заради отказа й. Но друга част, много силна и почти непозната, започваше да обмисля дали да не използва явната симпатия на Пипа към него за собствените му цели.
— От снощи не е спирал да мисли за нея — невъзмутимо рече Струан, въпреки заплашителния поглед на Кейлъм. — Нали?
— Аз… не, по дяволите! А и това въобще не ти влиза в работата.
— Ти ми обеща, че само веднъж да зърнеш Франчът, и ще си доволен. — Струан вече бе съвсем сериозен и мрачен. — Но си променил решението си, нали?
Кейлъм си припомни последните думи на Миранда.
— Да, промених решението си.
— Струан ми разказа някои неща за тази лудост, в която си се забъркал — рече Арън. — Дори и да има зрънце истина в онова, в което си решил да вярваш, няма начин да го докажеш. Откажи се, Кейлъм. Върни се към хубавия живот, който имаш, и забрави тези глупости.
Кейлъм отпусна глава назад и шумно въздъхна.
— Не мога.
— Заради момичето е, нали? — попита Струан.
Надали и самият той знаеше вече какво да мисли, но поне едно му беше ясно: не можеше просто така да загърби живота, който в действителност му принадлежи. Знаеше, че наистина е херцог Франчът.