— Прав си — съгласи се Кейлъм.
— И накрая сигурно разбираш, че независимо кой си всъщност, аз се безпокоя за безопасността ти. — Арън се усмихна мрачно. — Ще се справим с този дуел. Но после ще действаш много внимателно, приятелю. А ние всички ще пазим гърба ти.
Призори компанията се състоеше от трима.
Кейлъм яздеше в средата, Арън беше от дясната му страна, а Струан — от лявата. Копитата кънтяха глухо по улиците, където само слугите, заети с поръчки от господарите си, се осмеляваха да излязат в толкова неприветлив час.
Не разговаряха за нищо, откак Арън, подкрепен от Струан, за пореден път се опита да склони Кейлъм да размисли и да избегне този дуел. После тръгнаха от Хановър Скуеър и се отправиха по улиците под пелена от опушена, леко розовееща, мъгла.
Приближаваха към Хайд Парк по пътя, който минаваше покрай Глостър Хаус. Кейлъм забеляза масивната постройка само като огромна неясна форма, надвесена над пейзажа, който можеше да се окаже последната гледка пред очите му.
Сега Арън избърза напред, сякаш нямаше търпение да приключат с предстоящия дуел — независимо от изхода му.
Струан и Кейлъм го следваха безмълвно. Къщите на квартала Мейфеър се губеха сред мъртвешка мъгла и тримата вече се движеха по спечената пръст, тъпкана от наперените коне на богаташите. Поне дванадесет часа щяха да изминат, докато отново стане време за всекидневния парад на безупречно облечени ездачи.
Дотогава, мислеше си Кейлъм, самият той може вече да спи последния си, дълъг и студен, сън.
— За Бога, Кейлъм! — Арън обърна рязко коня си и го подкара обратно към тях. — Още веднъж те моля, откажи се от тази глупост!
Струан хвана юздата на коня на Кейлъм.
— Послушай го — помоли го и той. — Няма безчестие в това, да откажеш да угодиш на прищявката на някакъв глупав безделник със страхливото сърце на убиец.
— И защо точно пистолети? — попита Арън.
— Май ще се окаже, че дори и аз знам повече от вас за времената, в които живеем — засмя се Кейлъм безрадостно. — Говори се, че Франчът е последният жив човек, който все още избира шпагата. Вероятно това, както и фактът, че той е извършил всяко от убийствата с шпага, ме накара да предпочета пистолетите.
— Та ти дори не обичаше да стреляш — възрази Струан. — Не мога да си спомня някога да съм те виждал с оръжие в ръка.
— Вярно е, че не ми понасят кървавите спортове — призна Кейлъм. — Но нали, ако не по кръв, то по дух и аз съм Росмейра. Защо тогава се чудите, че предпочитам лъка на цигулката пред лъка, който убива, или пък мускета? И двамата сте миролюбиви мъже, любители на музиката, такова е цялото ви семейство. Хайде. Вече се зазорява.
Той заобиколи с коня си Арън и се отправи напред. Тропотът на копитата долиташе приглушено през мъглата и той примигна от влагата, която мокреше лицето му.
Арън го настигна пръв.
— Нито един от лордовете Стоунхейвън не се е боял да бъде воин, когато се е налагало — рече той по-натъртено, отколкото бе нужно. — Никога дори не е било намекваш, че сме страхливци.
— Точно това имах предвид — обяви Кейлъм, отпускайки юздите на коня си. — Нито един член на семейството, а в моя случай, нито един мъж под опеката на семейството, не се е боял да бъде воин, когато се наложи. Аз не съм страхливец и следователно тази сутрин трябва да защитя воинската си чест. Не се бой, неведнъж съм държал пистолет и съм добър стрелец.
— Кога…
— Въпросът е приключен — рече Кейлъм, като прекъсна Струан. — А и уговореното място е недалеч оттук. Отвъд онези букове.
— Божичко! — измърмори Арън. — Не ми харесва това място. На мен ми дай нашите шотландски хълмове, пиренът и ширналото се небе, а не тази пренаселена тясна земя, захлупена под облачния си купол.
— Предстои ми да се бия заради удоволствието да пощадя живота на един човек, а него го избива на поезия — каза Кейлъм по адрес на Арън и въздъхна гласно. — Човек би си помислил, че за него кожата ми не е по-важна от собственото му удобство.
— Ще го пощадиш, ако той не те убие! — рязко отвърна Арън.
Гъстата горичка отстъпи място на поляна. Кейлъм скочи от коня и се запъти уверено към откритото пространство. Мъглата напълно скриваше небето и размазваше очертанията на пейзажа под сярно жълтото си наметало. Изминаха минути.
Лек ветрец откъсна ивици от мъглата и ги запровира между клоните на дърветата.
— Колко е часът? — попита Кейлъм.
Струан бръкна под наметалото си и извади часовник.