— Мили Боже! — простена Кейлъм, макар че, изглежда, никой не го чу. — Всеки се е втурнал да отвлича вниманието. Целият свят се е напълнил с глупаци, освен мен.
Приближаващият ездач само за миг поспря коня си, иначе като че ли почти не забеляза издигащото се ято крилати гризачи. Когато се приближи достатъчно, извика:
— Инес? — После спря коня си пред Арън. — Вие ли сте Инес, човече?
— Аз съм Инес — заяви Кейлъм, като не пропусна да забележи, че момчето се е заковало на мястото си. — Кейлъм Инес.
— Аз съм лорд Авенал — представи се мъжът, като скочи от коня си. Очевидно останал без дъх от ездата, а ако Кейлъм не грешеше в преценката си, в не особено цветущо здраве, той се вкопчи в юздите на коня така, сякаш щеше да падне, ако ги пусне. — Слава Богу, че не закъснях много.
— Кой сте вие, сър? — попита Арън. — Каква работа имате тук?
— Аз съм Сейбър, лорд Авенал. Етиен… херцог Франчът е мой братовчед и настойник. Но това няма значение. Той… — Младежът се опита и не успя да изправи стройното си тяло. С една ръка избута заплетените черни коси от очите си. — Той не може да дойде. Умолявам ви, сър, не казвайте никому за това, преди негова светлост да успее лично да ви даде обяснение за състоянието си.
— Състоянието си? — Кейлъм забеляза, че момчето помръдна, но погледът му остана прикован в лорд Авенал. — Какво искате да кажете с това?
С известни усилия Авенал се покатери отново в седлото.
— Трябва да тръгвам — каза той, увесен на врата на коня. — Просто сторете това, за което ви помолих. Моля ви. Още преди да изтече денят, ще узнаете повече, обещавам ви.
— Отказал се е — в гласа на Арън се долавяше неподправено изумление. — Мътните го взели, проклетият страхливец се е отказал!
— Не! — заяви Авенал, а красивото му лице бе разкривено от очевидно страдание. — Не, казвам ви. Нещата не стоят така.
— Ето — внезапно прозвучалият дрезгав глас на момчето, както и неестествената му стойка, когато се протегна към конника, накараха Кейлъм да онемее от изненада. Една тънка ръчичка се протегна и подаде някакъв плик на Авенал. — Занесете това на негова светлост. Тъкмо смятах сам да го сторя.
Изпълнило задачата си, момчето шляпна хълбока на коня на Авенал. Животното се обърна рязко и се понесе в галоп, а ездачът му се държеше за гривата му така, сякаш всеки миг щеше да падне. Кейлъм се загледа след него и се замисли за постоянно нарастващия кръг от своите роднини.
— Ама че работа — промърмори Струан. — Спасен от…
— Не и от прилепи, по дяволите — рече Кейлъм.
Арън изглеждаше оскърбен.
— Толкова се мъчихме, докато ги съберем от една църковна камбанария! С тях би могъл да бъде осуетен всеки дуел…
— Ако не ги бе пуснал прекалено рано — сопна му се Струан. — Няма значение. Франчът се е отказал, и всичко свършва добре.
— Ще видим — каза Кейлъм и насочи вниманието им към вестоносеца, който, още докато говореха, вече припряно се измъкваше. — Време е да се връщаме на Хановър Скуеър, господа. Като че ли приключихме с работата си тук. — След което с по-тих глас той добави: — Струва ми се, че ще е най-добре да се погрижа нашият вестоносец да се прибере безопасно у дома, не мислиш ли?
Арън изглеждаше напълно озадачен.
— Мили Боже! — бавничко промълви Струан. — Разбира се! Сега вече се сещам. Мисля, че ще е най-добре да благодариш на Бога за добрия си късмет, Кейлъм. Погрижи се тя… Следвай я от разстояние. Не се забърквай повече.
— Тя? — Арън се втренчи в отдалечаващата се фигура. — Тя?
— Да, Арън — каза Струан. — Това е жена. Хайде, идвай. Ще те чакаме, Кейлъм. Не върши повече глупости.
— Имай ми вяра — каза му Кейлъм. — А по-късно ще обсъдим въпроса с прилепите и другите идиотски тактики за отвличане на вниманието.
И с тези думи той се отправи след лейди Филипа Чонси.
8
Мъжете са такива самонадеяни глупаци!
Пипа стигна до дърветата и пое обратно през горичката.
Мъжете са чисто и просто пораснали момчета. Момчетата пък не се занимават с друго, освен от сутрин до мрак да измислят противни игрички, а фактът, че порастват достатъчно на ръст, ни най-малко не им пречи да продължават с белите. Само че, когато се превърнат в мъже, белите им може да станат смъртно опасни.
— Хей, ти, стой!
Пипа чу гласа на Кейлъм в мига, в който долови и тропота на ботушите му по земята.
Въпреки мъглата, утринната светлина проникваше до земята на лъчи, пронизали като копия короните на дърветата. Ако той се приближи прекалено много, със сигурност ще я познае.
Затова тя побягна.
— Спри! — извика Кейлъм. — Моля те! Знаеш, че няма защо да се боиш от мен.