— Струва ми се, че вече е време да си вървя.
— Не! Не, забранявам ви! Не и преди да съм узнала абсолютно всичко за вас.
Не за първи път през тази вечер Кейлъм почувства как тръпки полазват по гърба му.
— Аз съм скучен човек, уверявам ви — каза й той.
Дамата отиде до най-близката маса и си избра малка паста, глазирана с розова захар.
— Не ми изглеждате скучен — рече тя и докосна захарта с връхчето на острия си език. После бавничко го завъртя в кръг около глазираната черешка в средата на пастата. — Може би аз съм ви скучна? О, Боже, да! Сигурно това е причината. Вие сте отегчен от компанията ми.
— Съвсем не. — Кейлъм бе изцяло погълнат от Франчът и лейди Филипа. Всичко останало определено го отегчаваше. Но сега той съзнаваше, че тази жена, по някаква неизвестна причина, иска нещо от него. — Да ви придружа ли обратно до балната зала?
— Как се казвате?
Това вече беше опасно — просто го усещаше.
— Кейлъм Инес — отвърна той. Може би опасността, която долавяше, произтичаше просто от това, че тази жена е много близка приятелка на същия мъж, който само преди минути се канеше да го извика на дуел.
— Вие познавате лейди Филипа, нали? — попита лейди Хорвил. Причината за нейния интерес към него започваше вече да му се изяснява.
— Сигурно и вие ще ме удостоите с името си, мадам?
Цялата малка паста изчезна в устата й и тя задъвка. После даде знак на минаващия наблизо лакей и взе чаша шампанско от сребърния поднос в ръцете му. И преди да вземе втора чаша за себе си, подаде първата на Кейлъм.
Без да отговори, тя се приближи до някаква врата, близо до високата мраморна камина и направи знак на Кейлъм да я последва. Макар и неохотно, той влезе след нея и се озова в пищно обзаведен салон.
— Аз съм лейди Хорвил — вратата бе затворена енергично зад гърба му. — Анабел. Можете да ме наричате Анабел.
— Защо?
Тя отиде в средата на стаята и се обърна към него.
— Защото ви харесвам, разбира се — яркосините й очи се ококориха невинно. — А ми се струва, че и вие започвате да ме харесвате. Поне мъничко?
Кейлъм бе завладян от чувството, че неволно е станал зрител на театрално представление — най-вероятно фарс — и, че дамата го кара да играе роля по неин избор.
— Значи името ви е просто господин Кейлъм Инес?
— Да — без колебание отвърна той.
— Колко вълнуващо!
— Че съм просто господин Кейлъм Инес? Или, че въобще съм тук?
— Че очевидно сте близък познат на лейди Филипа, а пък аз въобще не ви познавам. — Тя отпи мъничко шампанско и го погледна през искрящата течност в чашата си. — Познавам всеки, който е някой. И въпреки това не познавам вас.
Колко важно бе за хора като Уокингъм и тази жена да се смятат за членове на един определен кръг от хора, наричащи себе си някой.
— Може би, милейди, просто аз не съм някой — предложи той, не без насмешка в гласа. — Това не обяснява ли ситуацията?
Тя се засмя и Кейлъм мигновено си спомни как бе звучал смехът на лейди Филипа. Сравнението бе като между евтин дудук и флейта.
— О, господин Инес — рече лейди Хорвил и наклони глава така, че русите й букли да погалят бялото й заоблено рамо. — Вие се шегувате с мен. Кога за първи път срещнахте лейди Филипа?
— Тази вечер — незабавно отвърна той.
— Хайде, хайде. — Тя се разходи из стаята, без да спира да го наблюдава, и най-накрая се спря в префинена поза до нисък мек диван. — Плати ли ви да я поканите на танц?
Кейлъм бе прекалено шокиран, за да отговори. Бавно остави чашата си на малката махагонова масичка.
— Аха! Виждам, че най-сетне успях да привлека вниманието ви. Този номер няма да успее, знаете ли. Не и без да вникнете дълбоко в природата на този мъж, а, уверявам ви, Етиен не дава и пет пари за своята глупава малка годеница, както и да го погледнете.
Кейлъм отвори уста и поклати глава.
— Тя може и да си въобразява, че е постигнала някаква победа, като привлече вниманието му тази вечер. Но не може да открадне чувствата му към мен. Двамата с Етиен се познаваме много отдавна. Този противен годеж не е негово дело, а лейди Филипа ще стори добре, ако не започва още отсега да нарича себе си херцогиня. Етиен и аз, ние сме… Двамата сме като виртуозен музикант и перфектно настроен инструмент. Ние си принадлежим.
— Разбирам — рече Кейлъм, почувствал, че ревността на тази жена може да се окаже полезно оръжие срещу Франчът, ако някога му потрябва оръжие. — А може ли да попитам кой от вас е, ъ-ъ, виртуозният музикант и кой перфектно настроеният инструмент?
Тя отметна глава и трите щраусови пера се залюляха около косата й.