— Който може да бъде в неимоверна полза за държавата — прибави Помпадур настоятелно. — Той явно умее да изготвя скъпоценни камъни и благородни метали. По време на краткото си пребиваване тук извърши удивителни лечения и притежава средство, което отстранява въздействията на възрастта.
— Значи лечител-чудодеец?
— Нещо повече, много повече от това, сир! Той рисува великолепно, свири на какви ли не музикални инструменти, пее възхитително, моделира направо като артист и освен френски, английски, немски, италиански, испански, португалски и всички древни езици, говори също арабски, турски, персийски и китайски. Този мъж при всички случаи е една загадка.
— И то от онези, при които прехласът накрая преминава в разочарование.
Маркизата тръсна глава — видимо се стараеше да отстрани съмнението на краля.
— В такъв случай разочарованието би трябвало отдавна да е настъпило, сир, тъй като граф Дьо Сен Жермен е знаменитост, за която се говори не от двайсет-трийсет години.
— Я гледай! Значи той е в напреднала възраст?
— Не, понеже никога няма да остарее. Аз вече имах честта да спомена неговото средство, което придава вечна младост и здраве. Говори се, че е живял още преди няколко столетия, да, може би дори преди хиляди години.
— Мадам! — извика с укорителен тон Людовик. — Нима той лично се е осмелил да ви разправя тези нелепости?
— Нелепости, сир? Графът никога не дава никаква информация за себе си и своя начин на живот. Всичко, което се знае за него, е станало известно чрез други, и то напълно достоверни свидетели.
— Според това, което чух от вас, мадам, май никой от тези свидетели не може да се похвали с прекалено голяма благонадеждност.
— Напротив, напротив, сир! За мен например е валидна поне думата на графиня Дьо Жержи като заслужаваща изключително голямо доверие.
— Графиня Жержи?
— Чийто покоен съпруг преди петдесет години беше пълномощен министър във Венеция.
— Донякъде и тя самата представлява за мен загадка. Аз я познавам от почти две десетилетия и не виждам през това време да е остаряла и само с един ден.
— Позволете, Ваше величество, да повикам графинята!
Тя се обърна назад към свитата и махна с ръка. Вдовицата на някогашния венециански пратеник побърза да се отзове на поканата и пристъпи с дълбок реверанс от лявата страна на краля.
— Негово величество желае да научи нещо по-подробно относно вашите срещи с граф Дьо Сен Жермен във Венеция, скъпа моя — обясни маркизата.
Графинята се поклони в знак на съгласие.
— Смея ли да попитам на каква възраст ме преценява Ваше величество? — поде тя разказа си.
Кралят се усмихна при този въпрос, с който една дама излиза обикновено само със сигурното очакване на комплимент. Той се намираше в благодушно настроение и реши да подкачи графинята с една възможно по-висока цифра. Оценяваше я на петдесет и смяташе за невъзможно съпругът й да е бил преди това време във Венеция, но отговори бързо и късо:
— Шейсет!
Сега бе ред на госпожа Дьо Жержи да се усмихне.
— Сир, моята първа среща с граф Дьо Сен Жермен датира отпреди пълни петдесет години — заяви тя, — а по онова време броях няколко години над трийсетте.
— Невъзможно! — възкликна Людовик. — Та тогава вие би трябвало да сте над осемдесетгодишна!
— Така е, сир. По отношение външността си от онази възраст на трийсет години аз се съхраних благодарение настойката, която граф Дьо Сен Жермен ми даде навремето, в продължение на четвърт век. Дори след употребата на последната капка от това възхитително средство, въздействието й се разпростира до ден днешен. Аз стареех по-бавно, никога не съм почувствала и най-лекото неразположение и храня дълбокото убеждение, че и днес щях да изглеждам само на трийсет години, ако за съжаление не ми бе свършила онази чудодейна напитка.
— А графът? Той самият естествено също употребява това вълшебно средство?
— Очевидно, защото от онзи час, когато преди петдесет години го видях за първи път, не се е състарил с нито миг.
— Разкажете за втората си среща! Тя трябва да е била пълна изненада.
— Срещнах го неочаквано при мадам — осведоми графинята с реверанс пред маркиз Дьо Помпадур — и помислих, че виждам пред себе си един син, изключително приличащ на баща си. Пристъпих към него и го помолих да ми каже дали баща му е бил във Венеция през 1700 година.
— Той какво отговори?
— «Не, мадам — отговори той несмутимо. — Аз съм изгубил баща си много по-отдавна. Но самият живях в края на предишното и началото на настоящото столетие във Венеция. Имах честта да привлека малко вниманието ви, а вие бяхте достатъчно добра да намерите за приятни няколко баркароли от собствените ми композиции, които съвместно пяхме.»