— Знаете, че и кралят е слушал за вашата аква бенедета. Той желае възможно най-дълго да запази сегашното състояние на своето здраве.
— Доколкото зависи от моята власт, това ще стане, мадам — отговори графът.
Той извади две шлифовани флакончета, пълни с някаква кристална течност, и ги подаде на маркизата.
— От изпълнението на това искане зависи щастието и благополучието на цял един народ. Тази аква бенедета ще съхрани на Франция нейния господар, а на вас, мадам, вашата красота и младост.
Маркизата посегна с видима жадност и извика радостно:
— Благодаря ви, скъпи мой приятелю! Един граф Дьо Сен Жермен не бива да бъде питан за цената на това неизплатимо средство, но въпреки това ви моля да определите какво мога да сторя за вас!
— Единствената награда, към която се стремя, мадам, е вашето дълготрайно благоволение и разрешението да бдя с помощта на звездите над вас и благоденствието на краля.
— Закрилата на вашия гений за нас е много добре дошла. Аз вече впрочем ви помолих да питате звездите за мен. Още ли нямате отговор?
— Получих го снощи в полунощ.
— И какво гласеше?
— Беше толкова ясен и открит, че изобщо не беше необходимо тепърва да свиквам за съвет духовете от четирите посоки на света. Мога ли също така открито да го съобщя?
— Е?
— Стоях в полунощ под звездите и гледах как небето блести над Германия. Една голяма звезда се извиси сияйно, а от нея излетя една отломка, стрелна се насам през границата и се сблъска със звездата на Франция. От небесния свод закапа кръв. Въздухът тегнеше от мрак, а земята потрепери под тропота на биещи се кохорти. Не видях конкретно лице, не чух конкретно име, мадам. Съзирах само факти. Звездите никога не са ме мамили. Тълкуванието не ми бе дадено; трябва да го предоставя на вас.
Маркизата беше пребледняла под грима като мъртвец, а мадам Д’Осе бе понечила да се нахвърли отстрани върху графа, макар да я бе дарил по такъв княжески начин.
— О, зная коя е тази звезда на Германия — проговори най-сетне маркизата. — Та нали кралят от Сан Суси отдавна си мисли, че може да се числи сред небесните властелини. Но онази падаща звезда, графе, нямаше ли цвят, форма, от които да може да се заключи нещо по-определено?
— Струва ми се, че разпознах едно L, но достъпът до chambres diplomatiques [11] не стои открит за мен и аз не познавам лице, за което да мога да направя намек. Длъжен съм само да отбележа, че грозящата опасност не е бъдеща, а може да се разрази още днес или утре. Така че са необходими незабавни мерки.
— Предчувствието ми не ме е подвело! — извика възбудената маркиза. — Едно L…? Онзи пруски барон Фон Лангенау е натоварен с мисия, чиято цел неприятно ме засяга, Франция да ми се подмилква на твърде скорошния кралски двор в Бранденбург! Чертите на този барон още от пръв поглед ми навяха непреодолима антипатия. Той иска да говори с краля? Аз ще се погрижа този разговор да не се състои. Имам доверие на вашите звезди, графе. Прусакът още днес ще бъде отпратен обратно във варварската си родина!
Когато след четвърт час барон Фон Лангенау поиска аудиенция, не беше допуснат, а препратен към министъра на външните работи. От него получи запечатано писмо със забележката, че то съдържа подробно обяснение на краля относно неговата молба и че трябва незабавно да го отнесе в Берлин. Вече имало заповед да му се подсигури смяна на конете на границата.
С това бе казано достатъчно ясно, че мисията му се е провалила. Той напусна двореца и се запъти към мястото, където го чакаше колата му. Още преди да стигне до нея, чу зад себе си търкалянето на колела и отстъпи настрани да пропусне каляската. Позна я с шестте запрегнати бели коня — беше екипажът на маркиза Дьо Помпадур, с който тя обикновено изминаваше разстоянието между Париж и Версай. Но този път не тя седеше на ромовата тапицерия, а една мъжка фигура, при чийто вид кръвта му забушува в артериите — граф Дьо Сен Жермен, когото маркизата беше наредила да откарат до столицата.
Графът също позна своя противник. Онова, което никой мъж с благородни принципи не би сторил, той извърши. Даде знак на кочияша да спре тъкмо на мястото, където стоеше Лангенау.
— Я гледай — попита с иронично удивление, — представителят на Негово величество краля на Прусия пеша по шосето?
Баронът не го удостои с отговор, а продължи пътя си.
— Хер барон! — подвикна тогава онзи с тон, който склони Лангенау да се обърне. — Само още едно, преди да си тръгнете, достолепни прусако!
Графът се наведе силно от вратичката на каляската, за да не бъде чут от кочияша и лакеите, и прошепна на барона: