Елизабет Лоуел
Омагьосаните
ГЛАВА ПЪРВА
Есен по време на царуването на крал Хенри I.
Крепостта Стоунринг, дом на лорд Дънкан и лейди Амбър, в Спорните земи на северните покрайнини в Норманска Англия.
— Какво да бъде? — прошепна на себе си Ариана. — Сватба или бдение над мъртвец?
Тя се втренчи в меча, който държеше в ръка, но не откри отговора, а само светлината от свещта, пробягваща по острието като сребриста кръв. Докато гледаше призрачната кръв, въпросът отново прозвуча в тишината на съзнанието й.
Сватба или бдение над мъртвец?
Отговорът, който най-сетне й хрумна, не я успокои.
Няма значение. Това са само различни думи за едно и също нещо.
Зад високите стени на Стоунринг вятърът фучеше и напомняше за идващата зима.
Ариана не чу жалния писък. Тя не чуваше нищо освен ехото от миналото, когато майка й бе сложила в малките ръце на дъщеря си меча, украсен със скъпоценни камъни.
Ариана още виждаше мрачния блясък на аметистите и усещаше студенината на среброто. Думите на майка й бяха още по-смразяващи.
Няма по-страшно, адско наказание от жестокостта в брачното ложе. По-добре удари с това, отколкото да лежиш до мъж, когото не обичаш.
За жалост майката на Ариана не живя достатъчно дълго, за да каже на дъщеря си как да използва оръжието и срещу кого. Чие бдение щеше да бъде — на булката или на младоженеца?
Себе си ли да убия или Саймън, чието единствено престъпление е, че се съгласи да се ожени за мен поради верността си към своя брат лорд Доминик от крепостта Блакторн?
Вярност
Ариана потръпна от копнеж и туниката й в кремаво и ръждивокафяво затрептя като жива.
Боже господа, защо не ме благослови да се радвам и аз на верността на моето семейство!
Страшният кошмар напираше да пробие стената, която Ариана бе издигнала срещу него. Тя спря да мисли за нощта, в която първо я предаде Хубавият Джефри, а после и собственият й баща.
Острието на меча леко докосна дланта й и й напомни, че стиска прекалено силно оръжието. Зачуди се какво ли е усещането, когато мечът се забие далеч по-дълбоко в плътта.
Със сигурност не може да е по-лошо от кошмарите й.
— Ариана, виждала ли си моя… о, какъв прекрасен меч! — каза Амбър, като зърна блясъка на среброто на влизане в стаята. — Изящен е като брошка.
Гласът сепна Ариана и я извади от мрачните й мисли. Поемайки си полека дъх, тя отпусна юмрука си и погледна младата жена, чиято златиста горна туника подсилваше цвета на очите и косата й.
— Беше на майка ми — каза Ариана на Амбър.
— Изключителни аметисти. Същият цвят като очите ти. И нейните ли бяха виолетови?
— Да.
Ариана не каза нищо повече.
— А мислите ти — продължи Амбър направо — приличат на косата ти. Черни като безлунна нощ.
Дъхът на Ариана секна. Стресната, тя изгледа Учената дама на крепостта Стоунринг, която можеше да открие истината за човека само като го докоснеше.
Но Амбър не я бе докоснала.
— Не е необходимо да те докосвам — каза Амбър, отгатнала мислите на момичето. — Мракът е в погледа ти. И в сърцето ти.
— Не чувствам нищо.
— О, не. Чувствата ти са една рана, която е скрита, но не е излекувана.
— Така ли? — попита Ариана с безразличие.
— Аха — отвърна Амбър. — Усетих я, когато те докоснах първият път. Сигурно и ти я усещаш.
— Само когато спя.
Ариана пъхна меча в ножницата на кръста си и посегна към арфата, която някога беше нейната радост, а сега бе станала утехата й. Тъмните грациозни извивки на дървото бяха украсени със сребро, седеф и червен халцедон във формата на цъфнала лоза.
Но не красотата на арфата мамеше Ариана, а нейният глас. Дългите й пръсти се раздвижиха и изтръгнаха от струните акорд, който бе в странна хармония с буреносния вятър, с нещо диво и неудържимо.
Скрита, но неизлекувана.
Като чу как арфата говори вместо мълчаливата арфистка, Амбър искаше да възроптае срещу съчетанието от страх, ярост и скръб, които бушуваха под спокойното лице на норманката.
— Няма защо да се плашиш от това, че ще станеш жена на Саймън — каза Амбър с настойчив глас. — Той е много страстен мъж, но умее да се владее.
За миг пръстите на Ариана спряха. Сетне тя кимна бавно. Постепенно звуците, които изтръгваше от арфата, станаха по-меки.
— Да, той е мил с мен — отвърна тихо Ариана.
Много по-мил, отколкото ще бъде, когато разбере, че не съм девствена. И от по-малки обиди са започвали войни. Мъжете са убивали. Жени са умирали.
Последната мисъл имаше мрачна примамлива сила за Ариана. Тя й нашепваше за бягство от жестокия капан на болката и предателството, в който се бе превърнал животът й.