После дълго я държа на ръце, докато залитаха по-спокойно.
Постепенно шумът на вятъра и струите на ледения дъжд напомниха на Саймън, че се намират на укрепленията и стражата може да дойде всеки момент.
Против желанието си той започна да отделя Ариана от себе си. Краката й се сключиха около него с изненадваща сила.
— Трябва да влезем вътре — каза Саймън.
Единственият й отговор беше нежно свиване на тялото й, от което дъхът на Саймън спря. Както и нейният.
— Остани в мен — каза Ариана. — Толкова ми е добре…
— И на мен.
Устата й се отвори при първия допир на езика му. Те дълго се опиваха един от друг. Само вятърът нарушаваше тишината. Най-после Саймън каза без желание:
— Стражата може да дойде.
— Стражата… Да.
Ариана се обърна да види дали идва някой. Движението на тялото й спря дъха на Саймън.
— Идва — пошепна Ариана и се обърна към него.
— Има начин.
— Какъв?
— Ще те сваля долу и ще се облечем, преди да ни е видял.
— Много е близо.
— Да — Саймън се усмихна. — Дръж се здраво за мен, славейче!
Преди Ариана да разбере за какво става дума, Саймън заслиза по стълбите. Усещанията, които й носеха движенията му, изтръгнаха от нея сподавен стон. Тя се притисна до него с всичките си мускули.
Когато спираловидната стълба ги скри от стражата, Саймън спря.
— Сега можем да си вървим.
Ариана поклати глава и се сгуши още по-плътно до него.
Ръката му се спусна надолу и я погали там, където тя го обгръщаше тъй плътно.
Ариана отвори широко очи. Дъхът й спря от усещането на ласката му, после премина в сладостен стон. Екстазът я прониза на тласъци.
— Колко си сладка! — каза пресипнало Саймън. — Бих могъл да те взема пак сега, тук, ако ще всички от крепостта да са се строили около нас. И ти ще позволиш, нали? Ще ме молиш! Господи!
— С-саймън — промълви Ариана. — Какво правиш с мен?
— Боли ли?
— Не, но… О!
Думите на Ариана заглъхнаха пол вълните на новия екстаз. Саймън бавно я галеше, гледаше я и се усмихваше. После я вдигна, докато се разделиха и настани отново краката й около тялото си.
— Дръж се за мен.
Ариана се подчини и той стисна зъби, за да не извика. От допира на горещото и тяло до разтворения му брич кръвта му завря отново.
Саймън слезе бързо по стълбата и закрачи по коридора към спалнята на Ариана. Вратата беше отворена. Той я ритна да се затвори след тях. Пламъчетата на лампите се люшнаха от течението. Въглените в мангала бяха покрити с пепел.
— Тук е студено като горе — каза Саймън. — Но нищо. Искам само огъня между бедрата ти. Разкопчай мантията ми, славейче.
Ариана посегна към голямата сребърна брошка, която закопчаваше мантията на лявото му рамо. Докато се мъчеше да я отвори, устата му целуваше ръцете й, хапеше, ближеше, а езикът му я милваше между пръстите.
Тези ласки обещаваха толкова много, че сърцето на Ариана заби бързо; още повече казваше тлеещият в очите му глад. Изведнъж той видя, че ръцете й треперят.
— Страх ли те е? — Знаеше отговора, но искаше да му се наслади от устните на Ариана.
— Не. Ти просто ме… развълнува.
Това признание накара Саймън да се усмихне.
— Готово — каза Ариана. Най-после бе разкопчала брошката.
— Не, моя лейди. Едва сега започва.
Саймън хвърли мантията на леглото. Бялата кожена подплата блесна като сребърна под трептящата светлина на лампите. Той положи Ариана в средата и разпиля косата й около нея.
Гърдите й се показваха през развързания корсаж, а полите й бяха събрани над талията. От очите на Саймън не бе скрито нищо от нейната женственост. Той я гледаше с такава изгаряща сила, че тялото й пламна от смущение.
После Ариана престана да обръща внимание на голотата си. Саймън също се беше открил, изправен гордо през отвора на брича. С извечната усмивка на Ева Ариана посегна и нежно го притегли към себе си.
Той й се усмихна пламенно, свали нетърпеливо меча си и го остави настрана, докато пръстите й го галеха от върха до корена и обратно.
— Ти си великолепен, господарю мой — пошепна Ариана. Думите и сякаш запалиха искра, кръвта му запулсира още по-мощно под пръстите й. Той потрепера като повлечен от порой.
— Ти омагьоса тялото ми — каза Саймън дрезгаво. — Никоя жена не ме е възбуждала толкова силно досега. Искам те пак!
— Ето ме.
Ариана се надигна и близна горещата капчица, която беше извикала от дълбините на страстта му.
— Такъв е сигурно вкусът на слънцето — прошепна Ариана. — Изгарящ.
— Такъв е и твоят вкус. Ти си огънят, който ме изгаря.
— Ти си моето слънце, Саймън — Ариана го докосна отново с език. — Преди теб имаше само тъмнина.