Но той не ми вярва.
Той вярва на Джефри.
Нищо чудно, че Саймън не ме обича така, както аз обичам него. Той не ми се доверява.
В някакво вцепенение Ариана се питаше дали някога ще се освободи от кошмарите на миналото.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
— Конници! — извика стражата.
Тревожният глас стигна веднага до дневната на господаря, защото стражата стоеше точно над нея.
— На две левги оттук, до гората! Не можах да ги преброя! Преминаха много бързо!
Саймън и Доминик се спогледаха над сметководните книги за реколтата, струпани на масата помежду им. Тя се използваше и за закуска, и за работа по сметките, защото в крепостта нямаше по-топла стая от дневната на господаря.
— До гората ли? — промърмори Доминик. — Този път рядко се използва.
— Но не се вижда добре от бойниците — каза Саймън. — И е най-краткият път от крепостта Стоунринг. Очакваш ли Дънкан?
— Само ако в неговата крепост се случи нещо извънредно. По върховете има сняг, а по склоновете — лед. Не е време за пътуване.
Доминик се обърна към един от тримата кавалери, който кърпеше кожена дреха за под ризница.
— Боби, кажи на сър Томас да вдигне тревога.
— Да, господарю!
Младият кавалер остави дрехата и изхвръкна от дневната.
— Едуард — каза Саймън, — ела с мен до оръжейната.
— Да, сър!
— Джон — викна Доминик.
И нито дума повече. Джон, синът на Куция Хари, бе избран наскоро, но знаеше задълженията си като кавалер на Глендруидския вълк. Куцият Хари бе един от най-юначните рицари на крепостта Блакторн, докато не го осакатиха в една битка.
Саймън и Доминик крачеха бързо към оръжейната, следвани от двамата стройни, още голобради младежи.
Над полетата на Блакторн се понесе тревожен камбанен звън, приканващ всички да се приберат зад стените. Из крепостта кънтяха викове — рицари, кавалери и оръженосци тичаха към оръжейната.
Макар че Саймън и Доминик се обличаха бързо, отдавна привикнали към тежките, сложни военни доспехи, когато кавалерите подаваха на двамата братя мечовете, оръжейната вече бе пълна с хора.
Движенията на Доминик и на Саймън, докато затягаха мечовете, бяха едни и същи — бързи, точни и спокойни. Както винаги, Саймън бе по-бърз. Доминик още нагласяше меча на хълбока си, а Саймън вече бе взел тежката зимна мантия и я закопчаваше около раменете си.
Видът на бялата кожена подплата накара Саймън да се усмихне вътрешно. Никога вече нямаше да може да погледне пухкавата бяла кожа, без да види Ариана легнала на нея за пръв път, почти гола, с порозовяла кожа, а аметистовите й очи блестят, като го гледат как влиза дълбоко в нея.
Ариана не се умори от любовния спор през следваните нощи. Идваше при него с готовност всяка нощ, както и той отиваше при нея. По-точно, тя идваше при него призори. А веднъж той я изненада сама във ваната. И за двамата това беше цяло откритие. Той се канеше да я потърси там отново.
Скоро.
— Каква усмивка — каза Доминик и хвърли озадачен поглед на Саймън. — Толкова много ли искаш да се биеш?
— Не. Мислех за… ъъъ… нещо друго.
— За довечера? — попита Доминик иронично.
Саймън погледна строго брат си.
Доминик се ухили.
— Какво си мислиш — че никой не е забелязал колко време прекарвате с Ариана в леглото?
— В леглото? Не — каза Саймън сериозно. — Правим същото, което правехме с теб като деца — ловим пернати змиорки.
Доминик се изсмя високо. Другите рицари се обърнаха да го погледнат, но видяха само как покритите с белези ръце на техния господар закопчават черната мантия с иглата на Глендруид. Кристалните очи на вълка блестяха злобно в треперещата светлина на факлите, виждаха всичко и обещаваха възмездие на всеки, които разбуди заспалия звяр на войната.
Един по един мъжете обърнаха глави и всеки се захвана отново с подготовката си за бой.
Саймън и Доминик излязоха бързо на бойниците. Металните им ботуши звъняха с всяка стъпка. Кавалерите ги следваха с шлемовете, които щяха да поставят с наближаването на битката. Те бяха възбудени и малко се страхуваха за изхода й. Макар че каменоделците не бяха спирали да работят, в крепостната стена все още имаше отвор, защитен само с дървена ограда.
Стражата отдаде чест на Доминик, но не каза нищо ново. Конниците нямаше да се видят, докато не излязат в открито поле.
Саймън и Доминик стояха в центъра на укрепленията, под ниското сиво небе. Вятърът развяваше косите им, мантиите плющяха около глезените им, ризниците им бяха с цвета на бурята.