Тръпка на остър глад разтърси Саймън при спомена за страстта, с която Ариана отговаряше на неговите ласки. Би дал живота си, за да черпи до насита от нейния огън.
Слава Богу, тя не прилича на Мари, която се радва само на властта си над мъжете.
Аз съм този, който владее чувствеността на Ариана, а не обратното.
— Саймън? — повика го Доминик.
— Стига толкова! — каза грубо Саймън. — Не намирам вина в жена си и не ме интересува какво има да каже Амбър за миналото.
Една черна вежда се повдигна. Сребристите очи са присвиха за миг.
Саймън спокойно и прямо отвърна със същото.
— А настоящето? — настоя Доминик.
— Майстор си на тактиката — парира Саймън. — Кажи ми, Глендруидски вълко, кое е по-добре за Блакторн — да приема годеница, чиято чувственост и невинност я е отклонила веднъж от правия път, или да отмъщавам на девойка, която е била изнасилена от някакъв безчестен рицар?
Двамата мъже замълчаха, но си спомниха какво бе казала веднъж Амбър за погребаните чувства на Ариана: тя не издаде звук. Предателството бе толкова голямо, че почти уби душата й.
За такова нещо не трябва да й се отмъщава.
Ако е била изнасилена.
По-добре, много по-добре би било за Блакторн, ако изневярата на Ариана бе от по-обикновения вид — девойка, съблазнена и изоставена от неверен рицар.
За това не се изисква отмъщение. Просто се приема.
А Саймън прие Ариана.
Доминик изрече някакво проклятие.
— Виждам, че започваш да разбираш — каза Саймън хладно. — Някои истини е по-добре да не се знаят.
Съскащи сарацински изрази потекоха от устата на Доминик — той проклинаше капана, от който даже неговият тактически талант не намираше изход.
— Да — каза Саймън горчиво. — Да, да и пак да! Вслушай се в мъдростта на съгласието, Глендруидски вълко. Нека да бъде тъй.
Без да каже дума, Доминик се обърна и тръгна към портата. Лицето му бе мрачно. Саймън и Свен го следваха.
Калдъръмът бе заледен и хлъзгав в сенките и мокър на осветените от бледото слънце места. Вятърът миришеше на сняг. Тропотът на конски копита по моста и по камъните на двора отекваше из крепостта.
Ерик пръв скочи от коня. Той погледна Доминик и Саймън, огледа двора и каза:
— Всичко изглежда нормално.
— Беше нормално — докато стражата видя групата ви да идва откъм гората — каза сухо Доминик.
Ерик свали шлема и качулката си; откриха се огненоруса коса и златисти вълчи очи. Той отметна назад глава и свирна. Звукът бе висок и натрапчив като да излизаше от архангелска тръба. Отговори му също тъй натрапчив крясък на сокол-скитник.
Уинтър се стрелна от ниските облаци и кацна върху бронираната ръка на господаря си.
— Слава Богу, всичко е спокойно — каза Ерик — Вятърът е твърде силен, за да се използва Уинтър за разузнавач.
— Твърде ветровито е изобщо за пътуване — каза Свен. — Трябвало е да почакате да спре бурята.
— Касандра се боеше, че няма време — каза Дънкан, докато слизаше от коня.
— За какво? — попитаха едновременно Доминик и Саймън.
Ерик и Дънкан погледнаха Амбър.
— Да се гадае по кристала за истината, преди да стане късно — каза Амбър.
— Каква истина? — настоя Саймън.
Неприкритият гняв в гласа му стресна Амбър и й напомни, че веднъж я бе нарекъл „адска вещица“. Тя пое дълбоко дъх и се изправи пред мъжа, който я гледаше с черните си очи.
— Касандра каза, че знаеш коя истина търсим.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Тъкмо пристигнаха Ерик и Дънкан, и по каменните стени на Блакторн заплющя суграшица. В ъглите на двора започнаха да се трупат ледени купчини. Във всяко кътче, защитено от вятъра и от леда, беше настанен по някой от хората на Ерик и на Дънкан и конете им.
До вечеря крепостта се напълни до бойниците. В голямата зала масите бяха наредени като гигантска буква „П“; рицари от три крепости седяха рамо до рамо и дояждаха месото с големи залъци пресен хляб.
Само Джефри седеше сам в края на масата, възможно най-далеч от господаря на крепостта. Нямаше кавалери да го обслужват. Нито един от многото рицари не предпочете да седне до него. Трябваше да стане и да си поиска храна, защото никой не му подаде през празното място — даже и Свен, който седеше наблизо.
Откритата враждебност на рицарите от Спорните земи към Джефри накара Глендруидския вълк да заповяда никой да не влиза въоръжен с меч в голямата зала. Доминик си мислеше да забрани и кинжалите, но се отказа. Кавалерите си имаха достатъчно тичане около масата и без да се налага да режат месото на рицарите като на капризни благородни дами.