— Започвай — каза беззвучно Амбър на Ариана.
Ариана се обърна към Джефри и го погледна за пръв път, откак бе влязла в залата.
— В деня, когато баща ми каза, че съм сгодена за друг, — каза Ариана отчетливо — дойде ли тайно при мен? Помоли ли ме да избягам с теб?
— Не, ти беше тази, която…
— Лъжа — каза Амбър.
Гласът и лицето й не изразяваха нищо.
— Коя си ти да ме наричаш лъжец? — озъби се Джефри.
— Тишина.
Мег бе спокойна, но гласът й бе страшен. Очите й — също: зелено, което гори и прониква в самата душа.
— Дарбата на Амбър е известна из целите Спорни земи — каза Мег. — Със същия успех можеш да излъжеш и някой ангел!
— И все пак аз казвам: тя няма право да ме съди! — каза Джефри.
— Истина — каза Амбър.
Джефри бе стъписан.
— Разбра ли сега? — попита Мег. — Когато Амбър те докосне, тя научава дали отговорите та са верни или лъжливи. Ти си помислил, че тя няма право да те съди, а тя е възприела отговора ти като вярно отражение на мислите ти.
— Магия! — каза Джефри и бързо се прекръсти.
Без да продума, със свободната си ръка Амбър извади изпод туниката си сребърен кръст. На пет места по него гореше кървавочервен кехлибар. Пръстите й се сключиха около кръста за толкова време, колкото бе нужно да поеме бавно дъх четири пъти. След това се разтвориха отново.
По ръката на Амбър нямаше следа, никакъв знак, че кръстът я е изгорил там, където се е допирал до кожата й.
Джефри погледна към господарската маса, където седеше и свещеникът на крепостта.
— Какво ще кажеш ти, отче? — извика Джефри.
— Не се бой от Сатаната в тази крепост — каза свещеникът. Гласът му без усилие стигна до другия край на огромната зала. — Лейди Амбър, както и лейди Маргарет, имат необикновена Божия благословия.
Смаян, загубил самообладание, Джефри погледна отново към кръста на Амбър.
— Дойде ли в моята гостна онази вечер? — Гласът на Ариана наруши тишината. — Даде ли ми вино да пия?
— Да — каза безгрижно Джефри. Той още бе завладян от вида на кръста, лежащ спокойно върху дланта на Амбър.
— Истина — каза Амбър.
— Беше ли сложил в моето вино от питието на злата вещица? — попита Ариана.
Главата на Джефри се обърна бързо към обвинителката. Аметистовата рокля на Ариана трептеше леко. През тъканта като прибулена светкавица проблясваше сребърната бродерия. Украшенията в косата й светеха със студена виолетова светлина като очите й.
— Не — каза Джефри.
— Лъжа — каза Амбър.
Сред рицарите се понесе шепот. Ариана не му обърна внимание.
— Замъгли ли това питие съзнанието ми? Направи ли тялото ми слабо, неспособно нито да извика за помощ, нито да се бори?
— Не!
— Лъжа.
Шепотът се превърна в ядосан ропот. Дънкан погледна уморено към Саймън.
Саймън бе абсолютно спокоен и се владееше изцяло. Дънкан въздъхна вътрешно от облекчение, благодари безмълвно на Саймън за въздържаността му и отпусна хватката си.
Саймън не помръдна. Дънкан трябваше да бъде насърчен да го отпусне съвсем. Скоро хватката стана още по-мека.
— Отнесе ли ме в леглото тогава? — попита Ариана.
Тишина. И след това:
— Да.
— Истина.
Ариана пое дълбоко дъх. Трябваше да укроти омразата и отвращението, от които трепереше цяла.
Писък прониза тишината.
— Тогава ти ме изнасили, а когато най-после се съмна…
— Не!
— Лъжа.
Предателството бе толкова голямо, че едва не уби душата й.
— … доведе баща ми да ме види гола в окървавените чаршафи…
— Никога!
— Лъжа.
— … и му каза, че съм те прелъстила с омагьосано любовно питие.
— Не! Ти…
— Лъжа.
Ариана, предадената.
Тълпата мълвеше нейното име. Вестта за предателството разлюля голямата зала като буря и каза на Хубавия Джефри, че Ариана е спечелила.
— Тогава ти… — започна Ариана.
Джефри скочи от стола. Грубите му пръсти се сключиха около шията й, сякаш искаше да задуши истината, да я накара да млъкне. С див вик Саймън се изтръгна от хватката на Дънкан и преобърна господарската маса. Скъпи чаши и чинии се разхвърчаха във всички посоки. Дънкан, Доминик и Ерик като един прескочиха масата след него.
Но не бяха достатъчно бързи. Саймън скочи на пода и затича. Рицарите съгледаха черния ад в очите му и се хвърлиха настрани да му сторят път.
Внезапно Джефри изкрещя така, че викът му раздра залата. Дългите ръкави на Ариана го шибнаха през лицето. Тъмночервени ивици останаха на всяко място, където роклята се бе допряла до кожата му.
— Проклета бъди, вещице! — изкрещя Джефри. — Да бях убил и теб, и проклетия ти съпруг, когато ви нападнах в Спорните земи!