— Страстите владеят момчетата — рече Саймън замислено, — а не мъжете.
— Да. И въпреки това мъжете винаги кипят от страст.
— Предполагам, че този разпит цели нещо.
Доминик сви устни. Макар да бе по-големият брат на Саймън и негов господар, Саймън нямаше търпение да слуша съветите му. Въпреки това обаче по-верен рицар от него не съществуваше. Доминик бе сигурен в това така, както бе сигурен в любовта на жена си.
— Открих, че страстта в брака е безценна перла — рече Доминик.
Саймън въздъхна, но не каза нищо.
— Не си ли съгласен? — попита Доминик.
— Дали съм съгласен или не, това няма никакво значение — отвърна Саймън.
— Когато ме спаси от ада на султана…
— След като ти се предаде на султана като откуп за мен и още единайсет рицари — извика Саймън.
— … излязох оттам смачкан — рече Доминик, като не обърна внимание на думите на брат си.
— Така ли? — язвително попита Саймън. — Сарацините, които оживяха след ударите на твоя меч, трябва да са били облекчени.
— Не обсъждах бойните си способности — рече Доминик.
— Отлично. За известно време се боях да не би твоята жена-магьосница да е размътила мозъка ти.
— Говорех за това, че в мен вече няма страст.
Саймън отново сви рамене.
— Курвата Мари никога не се е оплаквала, че нещо ти липсва, преди да се омъжи за Робърт. После се оплакваше само от това.
Доминик издаде някакъв звук на нетърпение.
— Не се прави на слабоумен селянин, Саймън. Много добре знам колко бърз ум имаш.
Саймън изчака.
— Похотта е едно нещо, а любовта — съвсем друго.
— Вероятно за теб е така. За мен и двете са само глуп… хм, уязвимото място на един мъж.
Доминик се ухили като вълк. Знаеше много добре какво мисли Саймън за мъжете, които обичат жените. „Глупав“ бе най-меката дума, която бе чувал от него.
Но това не бе винаги така. Едва след свещения кръстоносен поход и сарацинския зандан.
— Нищо от това, което научих от сарацините, не ме кара да мисля, че уязвимият рицар е мъдър — рече Саймън.
— Любовта не е война между врагове, която трябва да се спечели — отвърна Доминик.
— За теб — да — съгласи се Саймън. — За други мъже обаче — не.
— А за Дънкан?
— Нищо у Дънкан не ме кара да вярвам в любовта — рече хладно Саймън.
Доминик изглеждаше изненадан.
— За Бога, Дънкан едва не загина в дяволското място, наречено Друид, където намери Амбър!
— Но той не загина. Любовта се оказа по-силна.
— Любовта ли? — изръмжа Саймън. — Дънкан беше просто прекалено дебелоглав и упорит, за да позволи на една магьосница да го разбие.
Глендруид Улф унесено загледа красивия си рус брат, когото обичаше повече от всичко с изключение на жена си Мег.
— Грешиш — рече накрая Доминик — също както и аз сгреших, когато излязох от ада на султана.
Саймън искаше да отвърне, но размисли и сви рамене.
— Да — рече Доминик, — разбираш за какво говоря. Ти пръв забеляза разликата у мен. Не беше ми останала топлота.
Саймън отново не се съгласи.
— Мег стопли душата ми — каза Доминик. — И сетне забелязах нещо, което оттогава ме тревожи.
— Някаква слабост ли? — попита иронично Саймън. Усмивката на вълка проблесна и изчезна.
— Не. Ти, Саймън.
— Аз ли?
— Да. Също като мен ти остави цялата си топлота в земята на сарацините.
Саймън сви рамене.
— Значи студената норманска наследница и аз сме добра двойка.
— Ето това ме тревожи — каза Доминик. — Прекалено си подхождате. Кой ще ти носи топлота, ако се ожениш за Ариана?
Саймън набоде още едно парче месо.
— Не се тревожи, братко. Топлотата няма да бъде проблем за мен.
— О? Много си уверен.
— Да.
— И как ще постигнеш това чудо? — попита скептично Доминик.
— Ще подплатя мантията си с кожа.
ГЛАВА ПЕТА
Сред воя на вятъра и проливния леденостуден дъжд часовоят оповести часа. Това бе повторено във вътрешния двор и селището отвъд, за да чуят крепостните и свободните селяни, че трябва да оставят оръдията на труда и да вкарат животните в крепостта, въпреки че буреносното небе все още светлееше.
Застанала неподвижна пред тесния прозорец, Ариана гледаше втренчено към вътрешния двор и се бореше със страха от идващата нощ, опитвайки се да се съсредоточи върху гледката долу. Над кухните се носеше благоухание. Слугите се суетяха около пешите и шишовете още отпреди да се зазори — печаха и приготвяха всичко необходимо за брачното пиршество.
— Имаме късмет, че реколтата е добра — каза Касандра, застанала на прага. — Иначе в крепостта щяха да се затруднят да приготвят достоен пир за предстоящата женитба. Времето беше съвсем недостатъчно, за да се приготвим за толкова важен съюз.