— Кажи ми, лорд Доминик, къде е крепостта на дъщеря ми?
— На север.
— Така значи. И къде по-точно?
— Карлайл.
— Защо не живее там, както се полага на една лейди със собствена крепост?
— Още набираме рицари за зашитата й — глухо каза Саймън.
— И довършваме укрепленията — добави Доминик.
— Рицарите и укрепленията са скъпи удоволствия.
Дьогер огледа стаята с жестоко задоволство.
— Трудно ще ти е да издържаш две крепости — каза баронът. — Въпреки изобилната реколта на крепостта Блакторн тази година.
— Ще се справя някак — каза напрегнато Доминик.
Усмивката на Дьогер бе студена като нощта.
— А аз ще остана тук — каза баронът, — докато обещаното бъде дадено на дъщеря ми.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Дълго след като барон Дьогер се бе настанил в господарската дневна с рицарите си, Ариана чакаше сама в спалнята, приведена над арфата в скута си И се молеше безмълвно Саймън да дойде при нея.
Да й прости.
Длъжна бях да зная, че Саймън е горд мъж и че няма да остави неотмъстено изнасилването на жена си. Че е без значение колко грижливо ще се подготвим с Мег да го предотвратим.
Длъжна бях да го зная!
Но аз знаех само гордостта си, желанията си, мечтата си да бъда обичана от Саймън така, както аз го обичам. Глупачка.
Тънките й пръсти се плъзнаха по струните на арфата. Разля се песен без думи, просто плач — дълбок и властен като любовта на Ариана към мъжа, който не можеше да й отвърне с взаимност.
Как можах да бъда толкова себична, че да изложа на риск сигурността на крепостта Блакторн заради глупавите си желания? Саймън няма да обикне жена, както аз не вярвах на мъж.
Докато не се появи Саймън. Той ме излекува.
Но аз не мога да излекувам него.
Повикана от пръстите на Ариана, вълнуващата музика изпълни стаята — също както тя самата бе завладяна от случилото се. И от онова, което никога нямаше да се случи.
— Славейче?
Гласът на Саймън бе тъй неочакван — и толкова силно желан, — че Ариана за миг се побоя да вдигне глава. Дали не бе сънувала?
— Саймън? — пошепна тя.
Нежни пръсти я погалиха по бузата.
— Аз съм. Мислех, че си заспала.
— Но ти не беше тук.
При думите на Ариана нещо се обърна в Саймън — желание и още нещо, някакъв трудно изразим глад.
— Доминик имаше нужда от мен — каза Саймън.
— Зная. Той ще се нуждае много от теб и в бъдеще. — Без да погледне нагоре, Ариана остави арфата настрани. — Баща ми няма да мръдне оттук, докато не ме види в добре обзаведена крепост, а Блакторн — в бедност — каза глухо Ариана. — Моето безумно желание да разкрия истината унищожи брат ти.
Тя очакваше Саймън да се съгласи и след това да се отвърне от нея, както се бе отвърнал от Мари. Но Саймън просто погали косата й.
— Ще намерим изход.
— Ще намерим? Ние?
— Дънкан, Ерик, Доминик и аз. Ако трябва, ще въртим рицарите от крепост в крепост.
— И ще оставите всички крепости по-слаби.
Саймън не каза нищо.
— Баща ми може да бъде ужасяващо търпелив — каза Ариана, без да вдига поглед от здраво стиснатите си ръце.
— Да — каза Саймън.
— Той е достатъчно богат, за да остане тук, докато получи това, за което е дошъл — свое място в Англия.
Отговорът на Саймън бе само мълчание.
— Не можеш да победиш Хитрия Чарлз в играта, която е измислил — каза Ариана. — Ако кралят на Англия или бащата на Ерик не ти заемат пари да обзаведеш имението Карлайл, баща ми ще събори крепостта Блакторн и брат ти с нея.
— Всички искат от краля — каза Саймън. — Лошата реколта е изпитание за цяла Англия.
— А бащата на Ерик?
— Робърт Клюкарят мрази всички Учени, в това число и собствения си син.
Ариана поклати глава в нямо отчаяние и тихо каза:
— Тогава сме загубени.
При движението на главата на Ариана къдрици от косата й погалиха ръката на Саймън. От прохладното, копринено докосване го преряза остро усещане, почти болка.
— Толкова ли си ми сърдита, че не можеш даже да ме погледнеш в очите? — тихо попита Саймън.
Ариана вдигна рязко глава. Саймън стоеше много близо до нея. Лицето му бе мрачно. Дрехата му бе почти разкопчана — сякаш е бил толкова уморен, че е започнал да развързва ширитите още по стълбата, на път към спалнята на жена си.
— Аз? Да ти се сърдя? — Изненада владееше и гласа, и аметистовите очи на Ариана.
— Защото предадох твоята правда, като не я защитих по-рано. Защото правдата нищо не промени. Защото не мога… да обичам.
Сърцето на Ариана се преобърна от болката в очите му.
— Даже теб, моя храбър славей. Теб, изстрадалата от мъжки ръце. Теб, която спаси живота ми. Теб, която ме научи да летя като феникс в екстаза на смъртта и на прераждането. Ти заслужаваш… повече, отколкото мога да ти дам.