— Ариана е излязла сама? — смаяно попита Саймън. — Защо би напуснала топлата крепост в разгара на тази буря?
— Може би е излязла, прели да започне бурята — каза Доминик.
— По-скоро не е имало значение дали бурята е започнала или не — каза Мег. — Жена, която е заменила коня за езда с боен жребец, не е лишена от смелост.
— Може да не е излязла по своя воля — каза Ерик.
— Била е сама — каза Доминик. — Твоето собствено куче го потвърди.
— Да. Но баща й е магьосник. Кой знае каква измама е измислил.
Саймън притихна.
— Какво говориш?
Ерик сви рамене.
— В известна степен този човек е Учен. Чувства се. Но този вид ученост някога е разделила друид от друид, клан от клан и човек — от душата му.
— Ако Дьогер е причинил болка на Ариана, той е вече мъртвец — каза отчетливо Саймън.
— Първо трябва да намериш дъщеря му и да докажеш, че й е причинил зло — каза Доминик.
— Защо Ариана би заминала, ако не са я принудили? — попита Саймън ядосано. — Причина няма.
По коридора се чуха стъпки и мъжете млъкнаха.
— Това е Амбър — каза бързо Мег. — Помолих я да ми помогне. Въздъхнаха с облекчение, когато на вратата на сушилнята се показа Амбър със златисторусата си коса и с усмихнато лице. В косата й бяха затъкнати гребени, украсени с кървавочервен кехлибар.
— Какво правите тук? — попита тя, когато видя мъжете. — Сигурно имате по-важна работа от балсама за измръзване.
— Виждала ли си Ариана? — направо я попита Саймън.
— Рано тази сутрин. Срещнахме се в коридора и тя ми каза, че изчезналият гребен е попаднал в разкъсаната подплата на пътническата ракла.
Мег възкликна от удивление.
— Отидох при раклата и го намерих там! — каза Амбър. — Нали е чудесно, че Ариана си е върнала дарбата?
Саймън бе онемял от смайване.
Но Ерик не беше. Щом Амбър спомена за намерения гребен, от хаоса на множеството възможности изплува един-единствен образ.
— Ариана е тръгнала да търси зестрата си — каза просто Ерик.
— Луд ли си? — попита Саймън. — На път през снежната буря! Проклетата зестра може да се намира във всяко място оттук до Нормандия!
Светлокафявите очи на Ерик се свиха; той преоценяваше отново възможностите, които го бяха измъчвали напразно откак разбра, че зестрата е открадната.
Саймън понечи да каже нещо, но Доминик го спря с рязък жест.
— Мисля, че Джефри е откарал зестрата в Спорните земи. Ако е така, тя е някъде между Стоунринг и Силвърфелс.
— Тя щеше да ми каже — каза Саймън.
— Нямаше да я пуснеш да отиде без теб — каза Мег.
Никой не каза онова, което всички знаеха: Ариана бе тръгнала сама, за да не моли Верния Саймън да напусне господаря и брата си, когато му е нужен.
— Приготви два коня — каза Доминик на Саймън. — Трябва да я настигнеш бързо. Лорд Ерик, ще придружиш ли Саймън заедно с Мъдрите си животни?
— С удоволствие.
— Какво ще кажеш на Дьогер? — обърна се Саймън към Доминик.
— Нищо. Ариана го е избягвала при всяка възможност. Ако имам късмет, той даже няма да забележи, че я няма.
— А ако не си късметлия?
— Бързай, Саймън. Искам жена ми да си върне спокойния сън.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Саймън и Ерик препускаха, като че ли ги преследваха демони, но не можаха да настигнат Ариана. Стигнаха на север до имението Карлайл, но тя не бе там. Страхуваха се, че в тъмнината и бурята са минали покрай нея, без да я забележат. Прекараха ужасна нощ, опитвайки се да поспят, докато Стагкилър кръстосваше наоколо и търсеше следи от Ариана.
Кучето не намери нищо — само лапите му се покриха с парченца лед.
Саймън бе на крак далеч преди съмване за учудване на хората в имението. Не искаше и да знае за закуската — мислите му бяха при Ариана, която бе някъде навън в тази буря.
— Сигурно се е загубила — каза той разтревожено.
Ерик сложи на дебела филия хляб парче студено месо и резен сирене и ги даде на Саймън.
— Както небето не може да се отдели от земята, така и Ариана не може да се загуби.
— Тогава защо не я настигнахме?
Ерик нямаше готов отговор, който да успокои Саймън. Той знаеше само истината; колкото по-дълго траеше бурята, толкова изгледите ставаха по-мрачни.
— Стагкилър не намери знак, че сме подминали Ариана в бурята — каза Ерик. — Някак ще да се е сдобила с кон и сигурно е пред нас.
— Толкова е студено… — пошепна Саймън.
— Тя е облечена с Мъдрата дреха.
— Достатъчна ли е, за да я топли?
— Яж! — Ерик не обърна внимание на въпроса. — Ще яздим, докато бурята утихне. Тогава ще пусна сокола високо.
Но силата на бурята не намаля, докато стигнаха самия свещен каменен кръг. Изправените камъни не се виждаха от ледената мъгла. Ерик и Саймън въведоха уморените коне вътре. В това време Стагкилър се пльосна на земята; дишаше тежко. Мъглата поглъщаше мигновено сребърните облачета на лъха му.