Соколът се премести от мястото си на седлото върху ръкавицата на Ерик, накокошини се и отвори човка, сякаш вече вкусваше сладостта на свободния полет срещу вятъра. Ерик изсвири остро. Соколът отговори с някакво мелодично гукане — твърде сладко, за да е излязло от гърлото на хищна птица.
С бързо движение на ръката Ерик запрати Уинтър в зимното небе. Тесните, изящни крила на сокола блеснаха и го издигнаха бързо в ледената мъгла.
Саймън наблюдаваше птицата със страх и надежда. Очите му се напълниха със сълзи от блясъка на слънцето през мъглата, но той се взираше в далечината. Цялото му ляло бе напрегнато.
Но това беше нищо в сравнение с тревогата, която го завладя, когато соколът започна да се спуска надолу с протяжен, жалостив крясък. Ученият мъж размени няколко сигнала с птицата; на Саймън вече му се искаше да им изкрещи.
Тогава Ерик се обърна и погледна към Саймън с горест в светлокафявите очи.
— Не! — изръмжа ядно Саймън. — Не искам да го чуя! Ариана е жива!
Ерик затвори очи за миг, преди да каже на Саймън това, което никой човек не иска да чуе.
— Ариана… — Гласът на Ерик стана болезнено тих. — Не можеш да отидеш при нея.
— Тя е жива!
— Ариана лежи неподвижно във втория каменен пръстен — каза Ерик предпазливо. — Това е всичко, което е било позволено на Уинтър да види.
— Позволено? Какво по…
— Вторият пръстен — прекъсна го рязко Ерик — не може да се измери, нито да се претегли, нито да се пипне. Той просто съществува. Ти никога не си го признавал. Затова, жива или мъртва, Ариана е недостъпна за теб. Но ще видим дали това се отнася и за мен.
Ерик подкара коня. Саймън то наблюдаваше напрегнато. Веднъж се бе опитал да проследи Мег в един свещен пръстен и не бе успял. След това се опита да помогне на Дънкан да проследи Амбър, но нещо го накара да спре пред друг свещен каменен кръг. Отново бе объркан от древните тайни на камъните.
— Ако изобщо съществува някаква тайна — каза си Саймън ядосано. — Ако!
Но макар и да се съмняваше, страхът го завладяваше все повече.
Ами ако наистина не мога да стигна до нея?
Отговор нямаше. Но Саймън бе сигурен, че древните светилища ще го подложат на изпитание, както бяха направили първо с Доминик, а после и с Дънкан.
Но за разлика от тях Саймън се страхуваше, че няма да успее. Липсваха му хитростта на Доминик и норвежкия инат на Дънкан.
Как мога да намеря нещо, което не мога да видя, да чуя или да пипна? Как, за Бога, успяха Доминик и Дънкан?
Конят на Ерик спря като вкаменен.
— Затворено е и за мен! — извика сърдито Ученият мъж. — Кълна се във всичко свято, затворено е!
Страх и гняв се смесиха в Саймън, той побесня. Пришпори коня към древните каменни блокове, чиито лица бяха забулени в мъгла. Конят препусна в галоп нагоре по хълма и изведнъж спря като пред крепостна стена.
Това не бе неочаквано за Саймън. Той изрита стремената и скочи от коня с котешка грация.
— Няма място, където не бих отишъл да потърся Ариана — извика на камъните — и по дяволите всичко, което съществува и каквото не съществува!
Като воин, който влиза в битката, Саймън тръгна към камъните, които се изправяха от мъглата пред него.
— Ариана! Чуваш ли ме?
Отговори му само силен, жален крясък на сокол, излязъл от гърлото на един Учен мъж.
Саймън стисна зъби и продължи напред. От двете му страни се изправиха високи камъни. Той крачеше между тях, без да се оглежда настрани.
— Ариана!
Този пъти и соколът не отговори.
Саймън продължи да крачи. Отиде до могилата в центъра на кръга и обиколи основата й. Отпреди бурята никой не бе минавал по снега. Изкачи се на върха и се огледа наоколо.
Не се виждаше нищо. Само талазите на мъглата образуваха странни фигури, които изчезваха, щом ги погледнеше.
— Ариана! Тук ли си?
Мъглата не издаде звук.
— Ариана! Къде си?
От мъглата се обади гласът на Ерик:
— Във втория каменен пръстен.
— Къде е вторият пръстен?
— Могилата е центърът му.
— Аз съм тук. Къде е Ариана?
— Във втория кръг.
— Покажи ми я! — изрева Саймън яростно.
— Дори ако каменният пръстен ме пусне вътре, ще мога да ти покажа Ариана точно толкова, колкото бих могъл да покажа дъгата на слепец!
Саймън изръмжа гневно.
— Ти си това, което сам си избрал да бъдеш — извика Ерик — човек на логиката. Твърде дълго си се държал за слепотата си. Сега плащаш, защото твърде късно си прозрял истината. Не можеш да стигнеш до Ариана!