Саймън издаде отчаян вик, зов към Ариана. Ехото донесе призрачен шепот.
Ти си това, което сам си избрал да бъдеш.
Не можеш да стигнеш до Ариана!
Но Саймън не можеше да приеме, че ще загуби Ариана.
— Ще я видя! — изкрещя той на самия каменен пръстен. — Чуваш ли ме? Ще я видя!
Вятърът зашептя съвсем наблизо, в клоните на цъфнало дърво.
Но на върха на могилата не растеше дърво.
Цветове не се разтварят зиме.
И вятърът бе спрял.
Но шепотът се чу пак като траурна въздишка; шептеше вятърът, който не можеше да шуми в несъществуващо дърво; вятърът, който духаше по несъществуващи цветове, докато заговорят на хиляда сладки езици.
Бързай, войнико! Тя умира. После при мен ще останеш само ти, жив и постоянно умиращ, тъгуваш завинаги по късно разбраната истина.
Ледени тръпки разтърсваха Саймън. Онази част от него, която бе научена да пипа, да мери и да тегли се бореше яростно и не искаше да признае, че той е чул нещо по-смислено от вятъра, брулещ скалите и леда.
Друга част от него бе на колене пред шептящия безбрежен порой на мъката, която не беше негова. Не съвсем.
Още не.
Бързай, боецо!
Виж!
Той се огледа с черни, безумни очи. Не виждаше нещо, което да не е видял одеве.
— Как да видя? Помогни ми!
Отговор нямаше. Саймън бе сигурен, че Ариана е наблизо и животът й бавно си отива, отнасяйки я там, където никой жив човек не може да я достигне.
Любов? Тя е кофа с помия!
Хиляди цветчета пошепнаха язвителните думи на Ариана и изтръгваха страдалчески стон от гърлите му. Но стонът не спря шепота; той продължи и му каза много повече, отколкото бе в състояние да понесе. Напомни му за думите, които си бяха разменили насаме и които друго човешко същество на този свят не бе чуло… за нейната смелост и за неговия студен отговор.
Щом се съвзема, ще мога да понеса брачната прегръдка. Заради теб, мои верни рицарю. Само заради теб.
Не ми стигат ласки по задължение и стиснати зъби. Искам повече.
Ще ти дам всичко, което имам.
И ми го даде.
— Ариана! — извика Саймън.
Отговор нямаше; не се чуваше даже и шепотът на несъществуващите цветове.
Саймън затвори очи и се опита да се пребори с вълнението, което го задушаваше. Ръцете му се свиха в юмруци. Толкова искаше да я види, че се разтрепери цял.
— Славейче — прошепна страдалчески той — Бих изтръгнал сърцето от гърдите си, само и само да те видя!
Вятър погали клоните на близкото дърво и накара цветовете да въздъхнат.
— Саймън! Отвори очи! Погледни!
Още преди да отвори очи Саймън разбра, че Ариана е до него, че може да я докосне. Разбра го по начин, който не може нито да се претегли, нито да се измери.
Тя беше в краката му, лежеше сгушена на една страна, загърната в мантията си. Вятърът бе отметнал крайчето й и бе открил странно помръкнала аметистова тъкан. Сребърните ширити и бродираните светкавици бяха потъмнели и загубили блясъка си. Кожата й бе бледа и студена като снега.
Ако Ариана дишаше още, Саймън не можеше нито да го види, нито да го чуе. Не се събуди, когато я взе на ръце, викаше името й и се мъчеше да я изтръгне от хватката на студа.
Тялото й бе меко, отпуснато и студено. Тъй студено, както някога я бе обвинил.
— Славейче…
Сякаш кинжал прониза сърцето му. Беше я загубил. Когато я вдигна нежно на ръце, от мантията й изпаднаха пакетчета с подправки и скъпоценни камъни.
Единението с избраника може да направи жената по-силна.
— По дяволите зестрата! — процеди Саймън през зъби. — Тя не струваше колкото живота ти! Нищо не струва колкото него!
Той ритна пакетчетата настрани и здраво притисна Ариана до себе си. Искаше да се събуди, да го погледне, да му се усмихне. Да живее.
Но се събудиха само хилядите цветове, които сладко шепнеха казаните някога от Саймън думи.
Аз не съм нито Доминик, нито Дънкан. Никога няма да дам толкова много от душата си на жена. Никога няма да видя как цъфти самодивското дърво.
Но Ариана бе дошла при него с ограбената си невинност и със смайващата си смелост. Тя бе горяла в екстаз за него, бе му дала повече, отколкото си бе мислил, че може да му даде — доверието си, тялото си, самата си душа.
Обичам те, Саймън.
Саймън бе й подарил само тялото си.
И сега тя бе студена, а той — безсилен да я стопли.
Цветовете се разлюляха, зашепнаха и заповтаряха собствените му думи, раняваха го, докато от раните му бликнаха сълзи. С Ариана бяха загинали неща, за които не бе и подозирал. Останаха други, за които не бе и допускал, че съществуват.