С огромна нежност Саймън загърна Ариана в мантията си. Косата й изглеждаше още по-черна върху бялата кожена подплата. Положи я внимателно на земята, извади меча си и го сложи в ръцете й.
— Никой воин на този свят не е бил храбър като теб — каза той и я целуна по студената буза. — Твоята смелост ме кара да се смирявам. Където и да си, нека самодивското дърво цъфти за теб.
Саймън склони глава и заплака като дете. Както плачеше, го облъхна някакъв странен аромат и погали бузите му нежно, като целувка.
Отвори очи.
Саймън отвори бавно очи и видя старото самодивско дърво да цъфти посред зима. Разбра, че е негова истината, видяна толкова късно.
В ръцете му паднаха цветове от дървото, което никога не бе съществувало.
И все пак самодивското дърво цъфтеше, той го виждаше. Държеше в ръце цветовете му. Докосваше вечната му красота. Вдъхваше аромата им като самия живот.
Това е самият живот.
Ти го видя много късно. Сега и ти като нея си между два свята и топлата ти кръв се вледенява.
Можеш да спреш сълзите ми и да живееш, както си живял, без да се довериш на никого. Или да оставиш сълзите ми да текат и да приемеш онова, което идва.
Разтреперан, Саймън разтвори ръце и остави цветовете на самодивското дърво да нападат по Ариана — даде й всичко, повече, отколкото някога бе помислял, че може да даде.
Страхуваше се само, че и това не е достатъчно.
Когато първият цвят докосна бузата на Ариана, тя като че ли помръдна. Когато я погали вторият цвят, тя трепна и въздъхна, сякаш бе останала за дълго без дъх. Върху нея заваляха безброй цветове: вихър от топлина и нежен аромат завладя всичко наоколо.
Саймън почувства как животът се връща в тялото й, сякаш запулсира в неговото собствено тяло. Тя се раздвижи като да се събуждаше от сън. Очите й се отвориха — аметисти отразяваха прелестта на свещеното дърво, разцъфтяло посред зима.
— Саймън… — пошепна тя.
Той пое живителната й топлина в ръце и почувства силата на нейните около шията си.
— Давам ти дара на самодивското дърво — пошепна до устните й Саймън.
Дарът бе любов.
ЕПИЛОГ
Барон Дьогер стоеше до моста над крепостния ров на Блакторн и гледаше как триумфът на самодивското дърво препуска към него на гърба на конете. Те следваха Ариана послушно, макар да нямаше кой да ги подкарва, нито да ги тегли за юздите. Всичките бяха натоварени с чували, пълни с подправки, коприна, злато, сребро и скъпоценни камъни — с всичко, което бяха отнели на Ариана с подлост и предателство.
Но не толкова зестрата показа на Дьогер, че е победен. В среднощната тъмнина на Саймъновия меч светеше един-единствен цвят.
Като видя цвета на самодивското дърво в дръжката на меча, Дьогер повика коня си и изведе рицарите си от крепостта Блакторн. Там не бе останала слабост, която да използва. Нямаше да се появи и в бъдеще. Даже Хитрия Чарлз не бе изнамерил начин да разваля любовта.
Имението Карлайл стана част от крепостта Роуън — дома на Обичаната Ариана, жената, чиито ръце изтръгваха радост от арфата и чиято дарба не позволяваше на нито едно дете да се загуби.
Мечът на Саймън бе назован „самодивското дърво“ заради странния цвят в кристалната черна дръжка на меча му. Самия Саймън нарекоха „Господаря на самодивското дърво“.
Защото Саймън бе открил онова, което и най-учените не познаваха…