— Така ли?
Мег кимна и в косата й проблеснаха огнени езици. Златните звънчета в краищата на дългите й червени плитки сладко иззвъняваха при всяко движение на главата.
— Котките ли? Колко любопитно — рече намръщено Ариана.
— Саймън се държи необичайно с тях.
— Вероятно виждат в него себе си. Жестокост, а не доброта.
— Наистина ли вярваш в това?
Ариана не отговори.
— Толкова ли бе груб с теб Саймън, когато те доведе от Блакторн в Стоунринг? — попита остро Мег.
Ариана се поколеба, като си пожела арфата й да е наблизо, та да прикрие треперенето на ръцете си. И на душата си. Арфата обаче бе в другия край на стаята, а на нея не й се искаше да проявява слабост пред момичето на Глендруид със странните зелени очи.
— Милейди? — попита Мег.
— Не — рече неохотно Ариана. — Пътят бе лош, времето беше неприятно, но Саймън се държа както трябва.
— Тогава защо го смяташ за жесток?
— Той е мъж — просто рече Ариана.
— Да — отвърна усмихната Мег. — Годеникът обикновено е мъж.
Ариана продължи да говори, сякаш не бе чула думите на Мег.
— Зад ослепителната усмивка и ярката като слънце коса той чака само най-опасния момент, за да разкрие жестокостта си.
Мег въздъхна остро.
— Това не е някакъв особен позор за Саймън — додаде Ариана. — Всички мъже са жестоки. Да се очаква друго е глупост.
Мег погледна рязко Ариана, прозряла истината в нея.
Ариана, предадената.
— Саймън никога няма да те предаде — каза Мег. — Трябва да ми повярваш.
Отговорът на Ариана бе само един мрачен поглед.
— Той никога не би си взел любовница — продължи искрено Мег. — По това си приличат с Доминик. За тях собственото достойнство е толкова важно, колкото и това на съпругата.
— Саймън може да има любовници и наложници с моята благословия. По-добре да освобождава жестокостта и нагона си върху тях, а не върху мен.
Мег се опита да прикрие колко е шокирана, но не успя.
— Лейди Ариана, ти си заблудена за естеството на онова, което става между мъжа и жената в брачното ложе — рече задъхано Мег.
— Грешиш. Добре съм подготвена за това, което идва.
Всяка дума, изговорена от Ариана, бе отсечена, течна и студена. Дори като отвори уста, за да оспори твърдението й, Мег прозря, че няма смисъл от повече думи.
Каквото и да се бе случило на Ариана, то я бе наранило твърде дълбоко, за да може да се излекува с думи. Сега само делата можеха да я трогнат. Само делата можеха да излекуват душата й.
— След две-три седмици — продължи тихо Мег — пак ще поговорим за жестокостта и предателството. Дотогава ще опознаеш по-добре добротата на Саймън.
Ариана едва успя да потисне потръпването си.
— Извини ме, лейди Маргарет — рече накъсано тя, — но водата във ваната ми ще изстине.
— Разбира се. Ще пратя Бланш да ти донесе още гореща…
— Не — прекъсна я Ариана.
Като чу резкия си глас, тя пое дъх и се насили да се усмихне.
— Благодаря ти, господарке на Блакторн — рече Ариана, — но предпочитам сама да се обслужвам в банята.
Ариана излезе от стаята, без да поглежда назад, тъй като много се страхуваше, че ще забележи размисъла в острите зелени очи на саксонката. Ариана не искаше това. Не искаше да знае какво би направила Мег, ако открие, че булката възнамерява да легне в брачното ложе със смъртоносен сребърен меч.
Как бих могла да убия Саймън?
Как бих могла да не го убия?
Но способна ли съм да се самоубия?
Тези въпроси бушуваха в съзнанието на Ариана, докато се къпеше. Нямаше друг отговор на налудничавите й мисли освен един. Не можеше отново да легне до мъж.
До никой мъж.
Дори до този, който я викаше отдалече, от странния аметистов сън.
ГЛАВА ШЕСТА
С всяка изпита халба бира и чаша вино тостовете на събралите се рицари ставаха все по-невъздържани. Макар брачната церемония да бе елегантна, кратка и почтена, пирът наваксваше за предишната въздържаност.
Синът на Робърт от Север, лорд Ерик, наблюдаваше младоженците от мястото си на масата на Дънтсан в центъра на голямата зала. Нищо не можеше да успокои тревогата, която се надигаше у Ерик от това, което вижда. Саймън бе любезен с булката и нищо повече. Дори да очакваше с нетърпение прелъстяването на норманската наследница, това не личеше.
Но тъкмо Ариана истински тревожеше съзнанието на Ерик. Макар да бе облечена в приказно красивата сватбена рокля на Сирина, по лицето и в жестовете й нямаше радост. По-скоро се забелязваха отсенки на ужас и едва сдържан гняв. Великолепните й аметистови очи бяха забулени от сенки, които не идваха от студената нощ, обгърнала крепостта.