По време на церемонията и празненството след това пръстите на булката се движеха незабелязано, сякаш в търсене на арфата, за да изговорят всичко онова, което тя не можеше да изкаже.
— Ариана. Предадената. Но от кого и по какъв начин? И защо?
Никой не се обърна, за да отговори на Ерик. Бе изрекъл думите прекалено тихо, за да ги чуе някой от празнуващите на господарската маса.
Касандра обаче чу ясно думите на Ерик. Веднага щом свърши пиршеството и започнаха все по-дебелашките тостове, тя дойде и застана точно зад бившия си ученик. Наблюдаваше го мълчаливо, когато вдига чашата си и реагира на тостовете с благородна усмивка, която изобщо не разкрива мислите му.
— Кажи ми, Касандра — каза Ерик, без да престане да изучава Ариана — какво си помисли за роклята нашата норманска наследница?
— Изработката на Сирина е като нея самата — отвърна Касандра.
— И каква е Сирина? — тросна се Ерик. — Никога не съм виждат тази стара врана.
— Тя не е стара.
Ерик издаде звук на нетърпение. Това бе първата му възможност да разговаря насаме с Касандра, откакто булчинската рокля бе пристигнала в крепостта. Любопитството и далеч по-неотложните потребности на господар, който трябва да защитава крепост край неспокойните граници на Спорните земи го правеха необичайно рязък.
С доста странна усмивка Ерик вдигна чашата си за един тост, в който се пожелаваше съюзът да даде толкова деца, колкото са звездите на небето.
— Не ме е грижа дали Сирина е току-що излюпено пиленце или костите й пращят като съчки, като ходи — промърмори Ерик, като трясна чашата си на масата.
Устата на Касандра се изви във форма, подозрително близка до усмивка.
— По дяволите — продължи Ерик, без да вдига поглед. — Кажи ми това, което трябва да знам и ми спести думите за бродерията!
Сега Касандра се усмихваше открито. В живачното сиво на очите й имаше задоволство. Рядко се случваше Ерик да захапе въдицата толкова бързо.
— Спокойно — промърмори тя, — тази вечер не е твоята брачна нощ.
— Бъди благодарна — рече през зъби той, — че не съм в настроение тази вечер да прелъстявам някаква снежна принцеса, независимо какво богатство е пренесла през морето и е сложила в краката ми.
— Е, но Ариана не е снежна богиня.
Ерик се промени неуловимо. Макар да не помръдна, той стана някак по-жив, по-бдителен — като хищна птица, усетила следа.
От другата страна на Ерик се надигна мощният Стагкилър. Той загледа златистите очи на господаря си със своите, които не бяха по-малко златисти.
— Роклята прие Ариана! — рече тихо Ерик.
— В известен смисъл.
— Говори ясно.
— Нима една магьосница говори ясно? Какво ще стане с традицията?
Ерик установи със закъснение, че е бил ловко манипулиран от жената, която обичаше като майка.
— Говори както искаш, но бързо — рече Ерик. — Стагкилър няма търпение да се впусне в нощта. Както и аз.
— Да се впусне в нощта — усмихна се Касандра. — Подхожда ти да караш простосмъртните да те мислят за магьосник, който се превръща от мъж във вълк, нали?
Ерик показа зъбите си в хищна усмивка.
— Това ме е спасило от много досадни преговори с лакоми братовчеди, далечни роднини и проклети рицари.
Касандра се засмя и се предаде.
— Ариана видя нещо в плата — рече Учената жена.
— Какво беше то?
— Не каза.
Хуморът изчезна от лицето на Ерик.
— Тогава как разбра, че роклята я е приела? — попита той.
— Тя държеше и галеше материята, сякаш е кученце, търсещо топлина. Доставяше й удоволствие.
Ерик изръмжа.
— Значи Ариана не е съвсем мъртва, въпреки онова, което усети Амбър, когато я докосна.
— Изглежда, че не е.
— Няма „изглежда“ в тази работа — тросна се той. — Ариана е видяла нещо в роклята. Приятно й е било да я докосва. Роклята й принадлежи и тя — на нея. Значи в нея има страст, слава Богу.
— Да. Но дали тази страст ще бъде за Саймън, или дарът на Сирина ще бъде нещо като щит срещу него?
За известно време Ерик наблюдаваше мрачно голямата зала на крепостта Стоунринг.
— Не знам — каза той накрая. — А ти?
— Магическите камъни мълчат по въпроса.
— Дори и сребърните ли?
— Да.
Ерик промърмори някакво заклинание под носа си. Умението на Касандра да предсказва бъдещи кръстопътища бе полезно, но не винаги можеше да се разчита на него. Прозренията идваха при нея по собствено желание, а не по нейно. Често пъти това, което виждаше, бе загадъчно и не можеше лесно да се интерпретира дори от учените и свещениците, взети заедно.
Ерик отново загледа мълчаливо събралите се лордове, дами, рицари, земевладелци и девици от благородно потекло, които изпълваха огромната зала с викове и смях. Когато бе подходящо да реагира на някой тост, той го правеше, но изражението му държеше хората от крепостта на разстояние.