От мястото си до Дънкан, господаря на крепостта, Ерик можеше да види и назове по име всеки рицар, който вдигаше тостове и пиеше. Можеше да назове и всички хрътки, които се въртяха под дългите маси в търсене на огризки. Можеше да изсвири специалния сигнал и да извика всеки сокол и да накара всеки да му отговори от пръчката си зад стола на своя рицар.
Същото важеше и за крепостните селяни и слугите, свободните селяни и селяните от крепостта, полетата и околностите. Ерик познаваше всички тях, знаеше индивидуалните им способности, родовете им и с доста голяма точност можеше да предвиди как би реагирал всеки на дадена команда.
Наследницата Ариана обаче, дъщеря на властния барон Дьогер, идваше от чуждо място. Беше дошла в Спорните земи неучена, затворена, беше една самотна красавица, обвита в студенина, дълбока като самата зима.
— Саймън ще намери пътя към сърцето й — рече Ерик.
— Надеждата или Учението заговори? — попита Касандра.
— Кое момиче може да устои на съчетанието от ум, войнска доблест и любовна страст у Саймън?
Касандра помръдна леко с ръце. От пръстена й с трите камъка се разнесоха червени, зелени и сини отблясъци от светлината на свещите.
— Надеждата или Учението? — повтори тя.
— Господи — озъби се Ерик, — защо питаш мен?
— Твоята дарба е да виждаш характери и връзки, които убягват и на учените, и на простолюдието.
— Така наречената ми дарба е безполезна, когато трябва да се определи какво се крие в ума на една жена.
— Глупости. Просто никога не си имал достатъчно важна причина да опиташ.
— Ариана ме кара да се чувствам неловко — рече направо Ерик. — А това е учението, а не надеждата.
— Да — съгласи се Касандра.
— Погледни я. Познаваш ли друг човек, който да е бил приет от дрехите на Сирина и да не е успокоен?
— Не.
— Успокоена ли е Ариана?
Въпросът на Ерик бе реторичен. Така или иначе Касандра отговори.
— Спокойна? Не — рече тя. — Успокоена? Доста вероятно. Можем само да се досещаме за тревогата й, ако бе облечена с друга дреха.
— Ти си източник на безкрайна утеха — рече иронично Ерик.
— Учението рядко бива утешително.
— Какво е това у Ариана, дето тъй рязко възпира нормалната страст?
— Надявах се ти да ми кажеш — рече Касандра. — И още по-добре да кажеш на Саймън.
— Господи! — каза Ерик тихо. — Ако тази женитба не е плодовита във всеки смисъл, Глендруид Улф ще бъде поставен в шах от кръвожадни и лакоми врагове.
— Да. И ако Доминик се провали, в Спорите земи ще настъпи тормоз, какъвто не е имало от келтски времена.
— Тогава запали свещи за верния Саймън и предадената Ариана — рече Ерик. — Тяхното оцеляване е и наше.
Сякаш чул думите му, Саймън се обърна и погледна Ерик и Касандра. Докато се обръщаше, дългите му пръсти хванаха неспокойната ръка на Ариана. Импулсивното отдръпване на пръстите й бе тъй бързо овладяно, че само Саймън го забеляза.
Той присви устни още повече. Колкото повече приближаваше часът, когато булката щеше да се оттегли в спалнята, за да се подготви за младоженеца, толкова по-студена ставаше плътта на Ариана.
Саймън започна да се страхува, че това не е нито игра, нито девически страх. По-скоро простата истина бе, че Ариана е студена до мозъка на костите си.
— Ела, моя пламенна невесто — рече иронично Саймън. Виолетови като необуздана лятна буря очи стрелнаха Саймън.
— Време е да се сбогуваш с пиршеството, което очевидно много ти харесва — каза той.
Ариана погледна над рицарите и си пожела да бъде далеч, сама и да слуша арфата си, а не силния глас на Саймън, треперещ от ирония и горчивина.
— Остави настрана недопитата чаша и дай недокоснатата си чиния на хрътките — продължи Саймън. — Ще поднесем уважението си на господаря на Стоунринг заедно, както подобава на новобрачна двойка.
Макар да не каза нищо, Ариана не се възпротиви на силната ръка на Саймън, който я вдигна на крака. Знаеше, че този момент ще настъпи.
Без да го осъзнава, свободната ръка на Ариана затърси успокоителните дипли на роклята, чийто наситен цвят подхождаше на очите й. Колкото по-дълго носеше пищната материя, толкова повече оценяваше успокоителната й сила.
Колкото и да се наслаждаваше на ласката на плата, Ариана внимаваше да не поглежда към странната материя. Нямаше нужда от повече уплаха, от съблазнителни видения, в които тя самата се изпъваше като лък при всяко докосване на Саймън, пробождана в душата от нишките на сребристи светкавици…