Саймън усети неуловимия трепет, който прониза тялото на Ариана, докато я водеше към Амбър и Дънкан.
Господи, толкова ли съм отблъскващ за моята невеста?
Вледеняващият гняв, обзел го при тази мисъл, не пролича нито по лицето му, нито в нежния жест, с който притегли Ариана към себе си.
— А, ето те и теб — рече Дънкан, като зърна Саймън. — Нетърпелив си да се оттеглиш за останалата част от празненството, нали?
Смехът, който се разнесе наоколо, не остави никакво съмнение за коя част от празненството става дума.
— Не толкова колкото прекрасната ми невеста — отвърна Саймън, като се усмихна към Ариана. — Не е ли така?
Нейната усмивка в отговор бе само малко повече от оголване на зъбите. Изглежда никой освен Саймън не забеляза това. Той стисна мълчаливо пръстите й между своите, за да я предупреди да овладява своята неприязън към него пред други хора.
Ариана погледна Саймън в ясните черни очи и разбра, че той усеща съвсем точно нейната неприязън, без да я докосва.
— Аз съм… пленена от всичко, което се случи — каза Ариана. Гласът й бе дрезгав от страхотното усилие да не изкрещи. — Господарю и господарке, и двамата бяхте много щедри и мили с подаръците, които ни направихте — продължи Ариана.
— Удоволствието е наше — рече Дънкан.
— Роклята ти отива — каза Амбър. — Радвам се.
С дългите си пръсти Ариана поглади ръкава по дължина. Сребърната бродерия проблясваше при всяко движение на тялото й.
— Иска ми се да благодаря на тъкачката — каза Ариана. — Ще й предадете ли благодарността ми?
— Можеш сама да й благодариш — отвърна Амбър.
— Ти ми каза, че Сирина е саможива — възпротиви се Дънкан.
— Така е, но ще приеме Ариана.
— Защо? — попита Дънкан.
— Защото Ариана допълва материята — каза просто Амбър.
Саймън погледна своята булка с премрежен поглед. Нямаше съмнение, че красотата на Ариана се подсилваше изключително от живия разкошен плат.
— Не си ли съгласен, Саймън? — попита Амбър.
— Кожата й е като перла, осветена отвътре — каза Саймън, без да откъсва очи от невестата си. — А очите й засрамват дори великолепните аметисти, вплетени в косата й.
Сепната, доволна и въпреки това дълбоко изплашена от мъжкото внимание, Ариана дишаше трудно. Погледът на Саймън противоречеше на сдържаността, с която я бе докосвал досега.
Той я желаеше.
Един воин, сдържан и страстен, съсредоточен с цялото си същество в мига.
Чародеецът.
Една ужасяваща част от Ариана копнееше да бъде омагьосана. Обзеха я тръпки на копнеж, прилични на блясъка на светкавиците, избродирани по булчинската рокля.
Някакъв полъх на вятъра вдигна част от воала на дрехата и го обви около свободната ръка на Саймън. Пръстите му погалиха странния плат. Без да иска, той се усмихна от самото удоволствие. Сякаш топлина и смях, страст и спокойствие бяха втъкани в самата материя.
Амбър погледна как платът прилепва към пръстите на Саймън и се усмихна облекчено. Тя усети, че брат й е застанал точно зад нея и се обърна. Ерик също наблюдаваше материята, галена от ръката на воина.
— Одобряваш ли роклята? — попита небрежно Ерик.
— Да.
— Това предвещава добро за брака — продължи Ерик със задоволство.
— Така ли?
— Наистина. Предсказва траен и страстен съюз.
— Ако леглото на жена ми е наполовина тъй подканващо като роклята — рече Саймън, усмихвайки се иронично, — ще се смятам за най-щастливия мъж.
Ариана уплашено пое дъх. Помръдна, за да се отдалечи от Саймън. Пръстите му обаче я стиснаха здраво за китката. Макар да не бе болезнено, предупреждението за изключителната му сила бе ясно.
В душата на Ариана като черно цвете разцъфна кошмарът. Трябваше да събере цялото си самообладание, за да не се възпротиви на силната ръка на Саймън.
Изведнъж той пусна диплите на роклята й, сякаш повече не му доставяха удоволствие.
— Бъди търпеливо, мое черно славейче — каза Саймън с много нежен глас и очи, черни като ада. — Не можем да се оттеглим, преди господарят на крепостта да вдигне тост за нас.
За миг Ариана затвори очи.
— Разбира се. Прости ми. Аз съм… неспокойна.
— Като всички девойки — рече мило Амбър. — Няма за какво да се тревожиш. Саймън е толкова мил, колкото е и бърз.
Усмивката на Ариана бе усмивка на отчаяние.
— Дънкан — каза Амбър, — вдигай тост за този съюз. Прекалено дълго ги мъчихме.
— Така ли? — попита Дънкан.
— Забрави ли колко нетърпелив беше ти самият? — попита го Ерик.
Дънкан се усмихна на младата си булка.
— Така погледнато, сватбеното тържество си е форма на мъчение.