Ариана се бе вгледала в елегантното сребърно острие на меча си, а роклята проблясваше и се диплеше нежно около краката й като котка, която моли да я забележат.
Мислите на Ариана се объркаха.
Тя закрачи разсеяно из малката стая, без дори да забележи, че Бланш е забравила да запали огъня в камината. В резултат на това в стаята беше толкова студено, сякаш дебелите каменни стени бяха изсмукали всичката топлина.
Защо съм се родила жена, без силата на воин и умението да пронизвам плът?
От полъха на вятъра завесите около леглото леко се размърдаха. Роклята на Ариана се движеше непрекъснато независимо от вятъра.
Дори и без онази злокобна смес, която Джефри сложи във виното ми, нямаше да имам никакъв шанс срещу него.
Саймън би имал.
Ариана спря да крачи.
— Да — каза тихо тя. — Саймън. Толкова силен. Толкова бърз. Дори смъртоносното умение на Джефри да борави със сабята не би могло да се противопостави на бързината на Саймън.
Ариана отново бе обзета от мисълта, която я преследваше по време на пялата брачна церемония. Саймън.
Не мога да го убия. Дори и да можех, не бих го направила. Аз трябва да умра
Но как? Какво мога да направя, за да накарам Саймън да ме умъртви с удар?
Ариана не можа да се сети някога Саймън да е вдигал ръка срещу хрътка, камо ли срещу благородната наследница, която бе първо годеница на Дънкан, а после и негова.
Мърморейки си, Ариана закрачи отново, като не обръщаше внимание на диплите, които сякаш на всяка цена искаха да я бавят. Не се сещаше за нищо, което да изглежда достатъчно, за да накара Саймън да загуби самообладание.
Той би се бил само по заповед на своя господар и брат.
Или за да се защити.
Ариана спря. Без да мърда, тя застана в средата на стаята и разсъждаваше, премятайки меча от ръка в ръка.
Дали ще му се сторя достатъчна заплаха, за да ме убие?
Тази идея почти я разсмя. Саймън бе толкова силен и сръчен, че навярно щеше да умре от смях, ако тя го атакува с меча си.
Трябваше някак да го свари неподготвен и да действа толкова бързо, че да не му остави време да помисли.
И да се смее.
Мъж, които е пил, не се контролира. Вече бяха изпити много тостове. Саймън ще е принуден да изпие още много, преди да го пуснат да излезе от голямата зала.
Ариана стоеше мълчалива в средата на стаята и премяташе неспокойно меча от ръка в ръка. Виолетовата рокля нежно помръдваше и улавяше всяко потрепване на светлината от фенера.
— Да — прошепна тихо тя накрая. — Това е отговорът. Саймън е воин. Ако го атакуват и той ще атакува с бързината на котка.
Тя погледна меча.
— Ще го нараня и той ще ме убие, преди да е разсъдил. Това ще е краят.
Някакъв полъх размърда материята на роклята, като я завъртя около краката на Ариана с малки, почти потайни движения.
Лудост е дори да мисля за това. Ще изчакам, докато се изгуби в приливите на лъстта и бирата. Тогава ще нападна.
Той също ще ме нападне. И така ще свърши.
Няма да свърши. Ти си луда да мислиш за това.
Ариана не обърна внимание на вътрешния спор както и на успокояващата ласка на мъдрата материя. Тя бе свикнала части от съзнанието й да спорят от нощта, в която лежеше безпомощна и прикована от кошмара и потното тяло на Джефри.
Далеч по-добре бе да умре, отколкото да понесе отново подобна мъжка диващина.
Смъртта поне ще бъде бърза.
Тази мисъл донесе известно успокоение на Ариана. Независимо колко много доброжелатели бавеха Саймън по пътя му към нейната спалня, независимо колко тостове трябваше да се изпият, за да не се обидят други рицари, Саймън щеше да се справи бързо със смъртта й.
Тя никога не бе виждала бързина като неговата. Дори и при Хубавия Джефри, прочут с това, че може да се бие с двама-трима едновременно.
И да победи.
Никой няма да обвини Саймън за случилото се. В края на краищата той просто ще се защитава от своята невеста-убийца.
Странно, че за Ариана бе важно Саймън да не пострада заради нейната смърт. По своему той бе мил с нея. Не с добротата на лакеите или хората, търсещи услуги, а просто осъзнавайки, че тя няма нито силата, нито издръжливостта му. Той се бе грижил за нея по начин, който нямаше нищо общо с любезността на рицар към момиче от аристокрацията.
В мислите на Ариана се намесиха стъпки от коридора.
— Кой е там? — попита тя.
Гласът й бе толкова напрегнат, че звучеше почти дрезгаво.
— Съпругът ти. Може ли да вляза?
— Прекалено скоро — отвърна Ариана, без да мисли.