— Прекалено скоро ли?
— Не съм… не съм готова.
Смехът на Саймън бе много мъжествен. Той раздвижи в тялото й нерви, за които тя не знаеше, че съществуват.
— За мен ще е удоволствие да ти помогна — рече гърлено той. — Отвори ми вратата, славейче.
Ариана направи движение да сложи меча в ножницата на кръста си, но се сети, че роклята е от дантела отгоре до долу. Нямаше колан, на който да се окачи ножницата.
Трескаво се заоглежда къде да сложи меча. Трябваше да й е подръка, докато лежи в леглото. След малко щеше да й дотрябва.
Широкият платнен колан, придържащ завесите на леглото, бе най-доброто скривалище, което Ариана успя да намери за меча си. Набързо набута острието между диплите и отиде до вратата.
— Ариана.
Гласът на Саймън показваше, че смята да бъде допуснат в спалнята.
И при съпругата си.
Ариана отвори с разтреперани ръце.
— Нямаше преграда пред теб — каза тихо тя. Но не вдигаше поглед от земята.
— Липсата на желание у теб е по-голяма преграда от всяка друга, измислена от някой ключар — отвърна Саймън.
Ариана не каза нищо. Нито вдигна поглед към него.
— Ако в твоите очи съм толкова грозен, защо пожела Учената да ти стане свидетел, че каквото и да излезе от нашия брак, ще бъде твоя, а не моя работа — леко я предизвика Саймън.
— Ти не си грозен в моите очи — каза Ариана.
— Погледни ме тогава, славейче.
Като пое дълбоко дъх, Ариана се насили да погледне съпруга си в черните очи. Това, което видя, я накара да се сепне.
Една от котките на крепостта се бе обвила около врата на Саймън. Когато той прокарваше гальовно дългите си пръсти под брадичката на котката, животното предеше силно, сякаш проливен дъжд падаше върху вода. Ноктите на котката се прибираха и показваха, издавайки нейния екстаз. Макар да пробиваха ризата на Саймън, той не показваше никакво раздразнение. Просто продължаваше да гали котката и да наблюдава виолетовите очи на Ариана.
Тя осъзна със закъснение, че в ръката, която не бе заета с галене на котката, Саймън държеше кана вино и две чаши.
— Ти почти не пи вино — рече той, проследявайки погледа й.
Ариана потръпна, като си спомни една друга нощ, в която другият мъж я бе карал насила да пие вино.
— Не ми харесва виното — отвърна тя.
— Английското вино е кисело, но това е норманско вино. Пийни заедно с мен.
Не беше молба, нито заповед. Не съвсем.
Ариана реши да се преструва, че пие, тъй като бе ясно, че Саймън все още не е и пил достатъчно, за да загуби разсъдъка си.
— Както искаш — промълви Ариана.
Саймън влезе в стаята. Ариана незабавно отстъпи назад, сетне прикри това, като се засуети да затвори вратата. Съмняваше се, че е успяла да го заблуди.
Само един поглед към лицето му потвърди това.
— Защо няма огън? — попита той.
Само за миг Ариана си помисли, че той пита за липсата на желание у нея. Сетне се отпусна, като видя, че гледа към пустата камина.
— Бланш е болна.
Саймън небрежно остави каната и чашите върху един сандък със завивки. Вдигна котката от шията си и я взе под ръка. С лекота се наведе и разрина пепелта, търсейки живи въглени. Имаше само няколко и те бяха съвсем малки.
Ариана се запъти към вратата.
— Ще повикам да донесат още въглени.
— Не.
Макар думата да бе изговорена тихо, Ариана спря така бързо, че роклята се завъртя напред.
— Това в камината ще е достатъчно — каза Саймън.
— Но те са почти угаснали.
— Да, но все пак са още живи. Приготви се да ми подадеш подпалки. Съвсем тънки.
Докато говореше, Саймън събра малкото живи въглени и започна леко да духа към тях. След малко по-големият въглен започна да свети с вътрешна жар.
— Подпалките, моля — промърмори Саймън.
Ариана се сепна и се огледа. Една кошница с подпалки бе поставена от другата страна на камината. Между нея и Ариана бе мускулестото тяло на Саймън.
— До дясната ти ръка е — отвърна Ариана.
— Знам — каза той. — Но ръката ми е заета с Ленивеца.
— Ленивецът ли?
Тогава Ариана се досети. И се разсмя неочаквано. За Саймън тези звуци бяха тъй музикални както и онези, които тя изтръгваше от арфата си.
— Котката — каза тя. — Наистина ли се нарича Ленивец?
Звукът, с който Саймън изрази съгласието си, приличаше на мъркането на котката.
Обезоръжена, Ариана се пресегна над Саймън, докато пръстите й успяха да хванат дръжката на кошницата. Трябваше доста да се пресегне, тъй като плещите на Саймън бяха широки. Дори под пищните гънки на ризата му тя усети силата и топлината на мускулите от двете страни на гръбнака му.
Доволното мъркане на котарака завибрира в ушите на Ариана, когато се наведе още напред, за да вземе кошницата. Саймън си пое дъх и гърбът му се опря в ръката й. Тя го погледна с внезапна тревога.