— Налей вино за двама ни, славейче.
Ариана премигна от студения прилив на напрежение в нея. Така внимателно бе наблюдавала ръката на Саймън, че бе забравила за неминуемия край на нощта.
Тя погледна нещастно изящния сребърен рисунък върху каната с вино и се почуди каква ли страшна отрова се крие там.
— Аз… аз не искам — рече тя.
Саймън бързо я стрелна с черните си очи. Когато видя, че в очите й се е върнала студенината, едва успя да възпре проклятието, което бе на устните му.
Само преди миг наблюдаваше ръката ми с копнеж. Сигурен съм в това.
А сега ме гледа, сякаш е ужасена сарацинска девойка, а аз — воин християнин, който ще я изнасили.
Тя е като фонтан на богат султан — ту горещ, ту студен.
Наистина ли отново се отдръпва от страх? Или е просто игра, с която да ме измъчва и да замъгли разсъдъка ми от лъст?
— Донеси ми една чаша — рече равно Саймън. — Жалко ще с да похабим толкова хубаво вино.
Когато Ариана осъзна, че Саймън има намерение да пие от каната, тя усети прилив на облекчите.
— Ако… ако ти ще пиеш, и аз ще се радвам да пийна с теб — каза тя.
Гласът й бе толкова тих, че трябваше да мине известно време, преди Саймън да разбере какво му казва. Когато разбра, я погледна раздразнен и развеселен.
— Страхуваше се, че ще те отровя ли? — попита язвително той.
Ариана потрепна. После тръсна глава. При всяко движение на главата й нанизите от малки аметисти, вплетени в косата, грейваха във виолетово, отразявайки разпаления огън.
Косата й е като дълбока нощ, отрупаш със звезди. Господи, по-красива е от мечтата на всеки мъж!
Копнежът прониза тъй силно Саймън, че трябваше да стисне зъби. Той бавно сложи Ленивеца до огъня и се изправи срещу жена си.
— Какво тогава? — настоя Саймън. — Защо се страхуваше да пиеш от виното?
— Аз…
Гласът на Ариана замря. Един поглед към лицето на Саймън я убеди, че той иска да получи отговор. За миг си помисли да му каже истината. Сетне си спомни реакцията на баща си и стисна челюсти.
Курва Дъщеря на курва. Разюздано изчадие на Дявола, което ме съсипа. Щях да те убия, ако смеех!
Истината не бе помогнала на Ариана пред баща й. А и свещеникът не се отнесе съчувствено към нея. Обвини я, че лъже по време на свещената изповед. И свещеникът, и бащата повярваха на Хубавия Джефри.
Едва ли имаше надежда полунепознатият, който й бе станал съпруг, да й повярва, когато най-близките й не бяха го сторили.
Да каже истината би било глупаво. Само щеше да стане по-трудно да обезоръжи Саймън.
— Чувала съм — рече Ариана с тънък глас, — че мъжете може да сложат нещо във виното, което…
Отново гласът на Ариана замря.
— Което прави от девиците разпуснати жени ли? — попита неутрално Саймън.
— Или ги прави… безпомощни.
— И аз съм чувал подобни неща — отвърна Саймън.
— Така ли? — попита Ариана.
— Да, но никога не ми се е налагало да прибягвам към тях, за да прелъстя някое момиче. И никога не бих го направил.
Саймън едва сдържаше гнева си. Едно беше Ариана да играе чувствена игра, а съвсем друго — да очерня мъжкото му достойнство.
— Мъжът, който би направил това с момиче, е по-презрян и от куче — рече кратко Саймън.
Погледът му сега беше гневен и леденостуден.
— Вярваш ли ми? — попита той.
Ариана кимна бързо.
— Отлично — рече меко той.
Гласът му я накара да потрепне.
— Подозирам, че не ти харесвам — продължи Саймън.
— Не е това…
— Подозирам, че те отблъсквам физически — каза той, като прекъсна Ариана.
— Не, не ти, а…
— Но с нищо не съм спечелил презрението ти — довърши Саймън с мъртвешки студен глас.
Това, че бе наранила Саймън, предизвика изненадваща болка у Ариана, като опъна още повече обтегнатите й нерви. Не беше искала да го унижава. От всички мъже, които познаваше, Саймън я привличаше най-силно.
Това я плашеше, но и примамваше.
— Саймън — прошепна тя.
Той чакаше.
— Не съм искала да те обидя — успя да каже Ариана.
С приповдигнати руси вежди той мълчаливо оспори твърдението й.
— Наистина — рече тя.
Саймън протегна ръка.
Тя се отдръпна.
— Всеки път, когато се отдръпваш, ме обиждаш — рече равно Саймън.
Ариана отчаяно се опита да обясни на съпруга си, че сдържаността й няма нищо общо с него.
— Не мога да не го правя — каза бързо тя.
— Несъмнено. Кажи ми, жено, какво толкова те отблъсква у мен?
— Не, не си ти! — избухна тя. — Ти имаш толкова чисти ръце и благоуханен дъх, ти си така силен и бърз, толкова честен и привлекателен, че е чудно как феите още не са те убили от чиста ревност!