— Значи харесваш езика ми.
— Още вино? — попита тя, отвърнала поглед от блесналите очи на Саймън. — Но не от пръстите ми. Ще ни отнеме прекалено много време.
— Кое ще ни отнеме много време?
Убийството на булката.
За един ужасен миг Ариана си помисли, че е казала думите на глас. Когато Саймън продължи да я гледа внимателно, тя осъзна, че не е облякла налудничавата си мисъл в думи. С тежка въздишка се овладя.
— Наближаваме дъното на чашата — каза бързо тя. — Прекалено много време ще отнеме, ако се пие капка по каша.
— Да не би нещо да ни чака на дъното на тази чаша?
— Каквото си пожелаем.
Саймън премига.
— Наистина.
— Да — рече Ариана, като импровизира бързо. — Това е старо поверие в норманските земи — че това, което си пожелаеш на дъното на брачната чаша, ще се сбъдне, но трябва да се изпие бързо.
— Странно, аз самият съм стар норман, а никога не съм го чувал.
— Ти ме измъчваш.
— Тази мисъл ми е приятна.
— Саймън — започна Ариана отчаяно.
— Цялата чаша ли? — попита той.
— Да.
— Едно желание на чаша?
— Да — отвърна тя.
— Ами ако имам две желания?
— Тогава трябва да изпиеш две чаши. Бързо.
— А ти? — попита той.
— Аз имам само едно желание.
Саймън забеляза внезапното завръщане на отчаянието в очите на Ариана и се зачуди какво ли си мисли тя.
— Какво е то, славейче?
— Не мога да ти кажа.
— Никога ли?
За миг Ариана не отговори. Сетне спусна дългите си черни мигли над очите, скривайки мрака в тях.
— Още не — прошепна тя.
— А някой ден?
— Някой ден ще го научиш.
В тишината пропукаха съчките в огъня; излетяха искри, които умряха почти преди да оживеят. Саймън мрачно премести поглед от огъня към загадъчната си съпруга.
Ти си като тези искри, славейче. Искри от блестяща топлина на фона на унищожителен мрак.
Какво бе казала Амбър за теб? Че си изтърпяла страшно предателство, което едва не е погубило душата ти. И въпреки това аз мога да извикам пламенни искри от мрака ти.
— Пожелай си нещо — рече дрезгаво Саймън.
Ариана погледна към чашата, която той й подаваше и поклати глава.
— Ти го направи пръв — отвърна тя.
— Още една стара традиция ли?
Като не обърна внимание на подигравката в гласа му, тя побърза да кимне.
Без да откъсва поглед от Ариана, Саймън вдигна чашата.
— Нека изгоря като феникс в твоя аметистов огън — рече той. — И като феникс нека се възнеса, за да горя отново.
Саймън изпи чашата до последна капка обърна я обратно, за да покаже, че е празна и наля още вино от каната.
— Ти си на ред — каза той.
Ариана погледна чашата с лека тревога. Макар Саймън да я бе напълнил едва до половината, това все пак бе плашещо количество за нея.
— Не мога да пия толкова бързо като теб — рече тя.
Той се усмихна.
— И така е добре, славейче.
Като пое дълбоко дъх, Ариана вдигна чашата до устните си.
— Желанието ти — рече Саймън.
— То е за теб.
Изненадан, Саймън не успя да измисли какво да каже.
— Дано нищо от това, което става тук тази нощ, да не ти причини затруднения — рече задъхано Ариана.
Преди да успее да я попита какво иска да каже с тоста си, Ариана вдигна чашата до устните си и я изпи колкото можеше по-бързо, без да се задави. Виното се разля в тялото й в замайваща вълна от топлина.
— Ето — рече тя, останала без дъх, като остави чашата в ръцете му. — Второто ти желание.
— Няма защо да бързаме.
Ариана изглеждаше тъй разочарована, че Саймън сви рамене, напълни чашата и отново вдигна тост.
— Дано някой ден проумея мрака, в който лети моят славей — рече отчетливо той.
С тревога, която не можеше да скрие, Ариана наблюдаваше как Саймън пие. Когато изпи и последната капка, тя въздъхна.
Това със сигурност ще е достатъчно, за да го забави. Той пи и долу, докато аз се преструвах, че пия. Той е изпил две пъти чаши, а аз — половин.
— Не бъди толкова нервна — рече сухо Саймън, като остави чашата. — Няма да падна в безсъзнание след толкова малко пиене. — Наля още вино в чашата и я погледна.
— О, не — бързо рече тя. — Аз имах само едно желание.
— За мен, не за теб.
— Достатъчно е. Ако това желание се сбъдне, нищо друго няма значение.
Силата на гласа и погледа на Ариана казаха на Саймън, че има предвид точно това. Каквато и да бе играта й, тя бе смъртно сериозна.
Саймън загледа намръщено тъмночервените дълбини на бургундското вино. Течността леко се поклащаше, улавяйки отблясъци от огъня.
— Тогава ще трябва да го пием на капки — каза Саймън. — Така е по-бавно, но в никакъв случай скучно — усмихна се той.