С мрачна яснота Саймън си спомни как Дънкан бе разпитвал Ариана преди по-малко от две седмици и Амбър бе стояла там, за да усети жестоката истина на отговора, даден от Ариана.
Ще изпълнявам задълженията си, но ме отвращава перспективата на брачното ложе.
Саймън бе обзет от леден гняв.
До този миг не бе вярвал на думите на Ариана. Беше усещал приливите на чувствено привличане между себе си и норманската наследница. Независимо дали страхът й бе истински или просто едно подправка в чувствената игра, той бе предполагал, че ще успее да я прелъсти.
Но беше сгрешил.
— Значи — процеди през зъби Саймън, — аз съм обвързан от свещена връзка и плътска нужда с жена, която ненавижда брачните си задължения.
— Аз бях честна от самото начало — рече Ариана равно. — Казах на всички, които искаха да ме чуят, че нямам сърце.
— Мога да живея доста добре и без сърцето ти — грубо отвърна Саймън. — Искам тялото ти — както за удоволствие, така и за да имам деца.
Ариана не отговори.
С едно бързо движение Саймън пусна Ариана и се изправи. За няколко болезнени мига не каза нищо. Просто гледаше изумителната, недостъпна красавица, за която се бе оженил.
Друг, различен трепет обзе Ариана и тя осъзна, че тази нощ няма да бъде изнасилена.
Нито ще бъде пусната на свобода.
— Толкова ли е пуста душата ти, че не искаш деца? — попита Саймън с ужасяваща нежност.
Дори като отвори уста, за да се съгласи, Ариана знаеше, че това е лъжа. Победена, тя отвърна глава от Саймън.
С крайчеца на окото си видя ръката му да се приближава към нея. С дрезгав звук тя се хвърли към другия край на леглото.
Без да каже нищо, той дръпна завивките изпод Ариана, като остави само един пласт върху ухаещия на рози дюшек. Прекалено изтощена, за да се дърпа, тя загледа как той отново подава ръката си.
По дюшека закапа бавно, но равномерно кръв.
— Това трябва да е достатъчно — каза той.
Ариана вдигна към Саймън неразбиращ поглед.
— Вместо кръвта от изгубената ти девственост — рече отчетливо той. Ако чаршафът не бе опетнен, в крепостта щеше да има много клюки за мъжа, който бил толкова голям глупак, че се оженил за нечестна жена.
Ариана изстена дълбоко и погледна встрани, без да вижда нищо.
— Хубаво е, че имаш голяма зестра — рече Саймън, като загърна рамене в пелерината си. — За известно време тя ще е единствената ми радост от нашия съюз.
— Завинаги — каза глухо Ариана.
— Не, жено. В теб има огън, който е достатъчно силен, за да изгори и камъка. Вече го почувствах. Един ден ще ме молиш да взема онова, което ми отказваш сега. Ти може и да го чакаш с нетърпение. Аз със сигурност ще го очаквам!
Ариана бавно тръсна глава колкото в отговор на Саймън, толкова и от отчаяние.
— Внимавай как ми се надсмиваш — рече Саймън със смъртоносна нежност, — иначе ще взема това, което са ми дали Господ и кралят, и по дяволите твоите девически страхове!
С тези думи Саймън се обърна и излезе от спалнята.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Доминик избърса единствената пейка, останала на краката си, от последните останки от сватбеното пиршество и извлече един мъртвопиян воин навън. Когато се върна в голямата зала, Мег вече бе запалила огъня и наливаше ароматен чай в чисти чаши.
От кухните не се носеше ухание на хляб. На шишовете не се печеше месо. Бе донесена само чиста вода. Дори малцина от слугите бяха станали от сън. Всички все още бяха пияни.
— Бира или чай? — попита Мег, когато Доминик се приближи.
— Чай.
Доминик се загледа в безчувствените мъже, натъркаляни като пънове до стената на голямата зала и поклати глава. За сватбата на Саймън се изпиха много тостове, докато не остана нито един рицар, способен да повдигне чаша или да развърже език, за да каже нещо.
— Добре, че донесох лекарство против главоболие — рече Мег. — Когато тези яки мъже най-сетне се събудят, всяко дете с пискливо гласче ще е в състояние да ги повали.
— Може и да не им се наложи да чакат толкова много — рече Доминик с отвращение. — Ако бяха мои рицари, щях да ги хвана за ушите и да ги хвърля в кочината.
Доминик взе чая, който му подаде Мег, седна на разчистената пейка и пое голяма глътка от прозрачната, гореща течност. Както винаги билките на Мег го освежиха. Той остави чашата, като издаде доволен звук.
На два метра от него един рицар захърка.
— Господи — промърмори Доминик, — нямат ли мозък рицарите на Ерик? Не знаят ли, че дори след бурната нощ зората се пуква така бързо, както и след спокойната? Не, дори още по-бързо!