С растящо недоумение Ариана гледаше втренчено двойката с нахалство, която при други обстоятелства би я изумило. Макар Доминик и жена му да се криеха зад мантията, Ариана не се съмняваше, че двамата бяха погълнати от любовна игра.
Игра, която се харесваше еднакво и на съпруга, и на съпругата.
— Ръцете ти — рече Доминик. — Те са най-сладкият огън. Изгори ме, соколче.
По спираловидната каменна стълба, която водеше от третия етаж към залата, прозвучаха стъпки.
На някакъв чужд език Доминик изсъска нещо и бързо вдигна Мег на крака. Докато Ерик и Саймън влязат в залата от главния вход, Мег и Доминик тихо закусваха с плодове, сирене и вчерашен хляб.
Саймън и Ерик влязоха в залата с енергична походка. Високи и бързи, широкоплещести и ситни като вълци, с руси коси и бради, двамата рицари изглеждаха по-скоро като братя, отколкото като мъже от различни земи. Разделяше ги единствено огромната хрътка, която крачеше до Ерик.
Никой не забеляза Ариана, застанала до страничния вход, невидима от сянката и тъмното си облекло. Тя искаше да пристъпи напред, да се покаже и да седне край огъня, но като видя Саймън, замръзна на място.
Внимавай как ми се надсмиваш, защото иначе ще си взема това, което Господ и кралят са ми дали и по дяволите твоите девически страхове.
Ариана се вцепени. Стоеше, без да мърда и се молеше да не я забележат, преди да успее да се оттегли тихо, както бе дошла.
Когато Саймън приближи до огъня, Доминик погледна брат си бързо и изпитателно. Както винаги след свещения кръстоносен поход лицето на Доминик не издаваше мислите му. Той бе един от малцината, които знаеха, че бързият ум и усмивката на Саймън са негова броня — като желязна ризница.
Обикновено Доминик бе в състояние да прозре зад ярката като слънце повърхност на Саймън и да види реалността отдолу.
Обикновено, но не и тази сутрин.
Доминик бе обзет от мълчаливо разочарование. Не му бе необходимо да е учен, за да усети, че каквото и да е станало между Саймън и Ариана предната нощ, то само бе засилило мрачната студенина у брат му.
— Господи — рече отвратен Ерик, като прескочи един хъркащ воин. — Аз и Дънкан ще трябва да вдигаме тези мъже на крака с камшик и остен.
— Къде е Дишан? И Свен? — попита Саймън. — Обикновено стават първи.
— Пратих Свен навън да провери настроението в околностите — отвърна Доминик. — С тези мъже-планини, заспали като пънове, ще е детска игра да се превземе крепостта Стоунринг.
— Часовоят е на поста си — посочи Ерик.
Доминик изръмжа.
— Колкото до Дънкан…
— Дънкан се наслаждава на дара на самодивите — рече Мег.
— Необезпокояван сън ли? — попита Саймън.
Хладен, язвителен, гласът на Саймън добре подхождаше на кристалната чернота на очите му.
В ума на Мег нахлуха Глендруидовите сънища и й заговориха за насилието, което се събираше като буря в Спорните земи.
Буря, чийто център щеше да стане Стоунринг.
От устните на Мег се откъсна вик, прекалено тих, за да го чуе някой друг освен съпругът й. Доминик веднага стана и доближи до нея. Прегърна я и тъмната му глава се наклони към бузата й. Макар Мег да нямаше нужда от подкрепа, тя с благодарност се облегна на силната ръка на мъжа си.
— Какво има? — попита бързо Доминик.
Мег просто тръсна глава.
— Не е бебето, нали? — попита Доминик.
— Не.
— Сигурна ли си? За миг изглеждаше, сякаш те боли.
Мег въздъхна продължително и погледна мъжа си в ясните сиви очи.
— Бебето е яко като боен кон — рече тя.
Мег взе ръката на Доминик и я положи върху издутия си корем. Той почувства първо топлината на тялото й, а после лекото и въпреки това безпогрешно доловимо ритане на бебето.
Изражението на Доминик накара Ариана да го загледа втренчено. Никога не би повярвала, че един тъй страшен мъж може да се усмихва толкова нежно.
Саймън също го гледаше втренчено. Макар да му трябваха месеци, за да свикне с влиянието на Мег върху Доминик, все пак имаше случаи, когато се изненадваше от дълбочината на чувствата му към момичето, което съдбата му бе изпратила.
— Точно сега Глендруидския вълк не изглежда чак толкова страшен — рече тихо Ерик. — С неговата магьосница по своему споделят самодивските дарове, нали?
— Не мога да знам — рече хладно Саймън.
— О, да. Какво беше казал Доминик — че твоята дарба е да виждаш единствено онова, което може да се докосне, задържи, претегли и премери?
— Да — отвърна Саймън с мрачно задоволство.
— Все още ми звучи по-скоро като проклятие.
— Не те виждам да препускаш към каменния кръг и невидимото му самодивско дърво и да искаш да се оковеш във вериги от любов.