— Очите ти са великолепни. Цяло чудо е, че феите не са те откраднали от ревност.
Думите на Ерик върнаха съвсем ясно мига, когато Ариана бе казала на Саймън колко привлекателен е той за нея.
Когато тя рискува да погледне крадешком съпруга си, видя леката му усмивка и разбра, че и той си е спомнил.
— Благодаря ти, господарю — отвърна Ариана.
Усмивката й беше рефлекс, създаден още от детството. Тя бе обучена да приема подобни благовъзпитани реплики от аристократите.
— Но ако феите крадяха от простосмъртните — продължи Ариана, — то твоите очи биха били изложени на риск, а не моите. Те са в най-необикновения нюанс на златното есенно слънце, отразено във вода.
— Или като очи на вълк, отразяващи огън — рече любезно Саймън.
Ерик го измери с поглед.
— Прекалено любезен си.
— Несъмнено — рече Саймън.
Със сподавен смях Ерик се обърна към Ариана.
— Тъй като съпругът ти по всяка вероятност е твърде зле възпитан, за да спомене за красотата ти — каза Ерик, — пада се на мен да изтъкна, че дори звездите на небето не притежават твоя аметистов огън.
Ариана отново се усмихна любезно и малко по-сърдечно.
— Ти си този, който е прекалено любезен.
Саймън наблюдаваше с растящо раздразнение как Ерик и Ариана си разменят комплименти. Подобни любезни ритуали не би трябвало да дразнят Саймън, но го дразнеха. Като виждаше как съпругата му реагира на красивото лице на Ерик и на изисканите му маниери, определено му ставаше досадно.
— Не съм любезен — запротестира Ерик, — просто говоря истината.
Сетне погледна Ариана за миг, сякаш я вижда за първи път като жена, а не като студена пречка за плановете му относно Спорните земи.
— Косата ти е като коприна, отрязана от нощното небе — рече бавно Ерик. — Тъмна и въпреки това пълна със светлина. А кожата ти би засрамила и перлата, скрила съвършеното си лице. Веждите ти притежават изящния силует на птица в полет. А устата ти е пъпка в очакване да…
— Стига — прекъсна го кратко Саймън. — Не съм чувал толкова изтъркани комплименти откакто бях в двора на сарацините.
Макар да не бе повишил глас, тонът на Саймън съвсем ясно предупреждаваше. Ерик го премери с поглед. Саймън вдигна предизвикателно лявата си вежда.
Ерик внезапно се усмихна като вълк, за какъвто го смятаха. Посланието на Саймън беше ясно: студена или не, Ариана бе негова съпруга и той възнамеряваше всички да разберат това.
Тази новина бе добре дошла за Ерик, който се бе страхувал, че Саймън просто ще пренебрегне студената си съпруга освен заради дълга си да има синове, които да се бият за неговия господар и брат. Този вид студена и прагматична връзка би завършила със смъртоносна опасност. Ерик нямаше представа защо, но знаеше, че е истина. Неговата дарба бе да вижда подобни връзки там, където другите виждаха просто несвързани събития.
— Ще те оставя на воля да правиш комплименти на дамата си — каза Ерик.
— Много мъдро от твоя страна.
Ариана погледна Саймън. Той се усмихваше.
Но беше и смъртоносно сериозен.
Ерик се оттегли, прикрил доволната си усмивка.
— Не беше необходимо — рече тихо тя.
— Беше много необходимо — каза Саймън.
— Защо? Какво лошо има в това хората да се разменят любезности?
Саймън пристъпи към Ариана. Тя се овладя точно преди да отстъпи назад. Въпреки това той видя неволното й отдръпване.
— Лошото е в това, че се дърпаш при най-малкото движение от моя страна, а в същото време се умилкваш около Ерик, сякаш искаш да го прелъстиш.
— Никога не съм…
— Лошото е — прекъсна я Саймън — в красотата ти. Мъжете те преследват като разгонена кучка, безпомощни да се контролират в страстта си.
Ариана отвори уста шокирана.
— Това не е…
Той я прекъсна, без да спира.
— Лошото е, скъпа жено, че комплиментът, започнал с очите ти, много скоро свършва със сравняване на устните ти с пъпка, която всеки миг ще разцъфне.
Ариана потръпна при спомена.
— Лошото… — продължи студено Саймън.
— Ти ме накара да се чувствам такава — рече тя, без да мисли. — Пъпка, която е изпълнена със сладост.
Макар и меки, думите на Ариана прерязаха надигащия се гняв у Саймън. Той погледна устните й, нежни като листенца на цвете, сладки като нектар, розови като дива роза, преди да разцъфне.
Доминик извика на Саймън от средата на залата. Дори да го чу, Саймън не откъсна поглед от устните на Ариана.
— Саймън — прошепна тя. — Господарят Доминик те вика.
Саймън не обърна внимание на думите й, както и на поздравите на брат си.
— Снощи — рече дрезгаво Саймън — устните ти бяха също като твърда пъпка. Усещането за това как бавно се разтварят под моите целувки ми завъртя главата така, както виното никога не е успявало.