— Благодаря на Господа — промълви Доминик, като видя, че тя оставя арфата. — Дамата няма да разплаква соколите ни с тъжните си мелодии.
Саймън премести поглед от Ариана към своя исландски сокол, който стоеше на пръчката си до стената на голямата зала. Качулат, спокоен, Скайланс чакаше заедно с другите хищни птици, застанали по пръчките. Отвреме-навреме някой от соколите се размърдваше и разперваше крила. От движенията звънваха звънчетата по краищата на кожените ремъци, увити около тънките хладни крака на соколите.
Като се обърна, Саймън продължи да гали котката, чиято глава бе сгушена до дясната страна на шията му. Движението на ръката му повдигна ръкава на ризата и разкри алената линия на зарастващата плът около бицепса му.
— Балсамът на Мег бързо те излекува от… ъъъ, нещастния случай — каза Доминик.
Глендруидския вълк говореше тихо, но Саймън познаваше достатъчно добре брат си, за да разбере, че той не вярва на разказа му за това как е бил ранен.
— Да — отвърна Саймън. — Мег е много опитна.
— Странно е, че си бил толкова тромав. Разкажи ми пак как стана.
Единственият отговор на Саймън бе един мрачен поглед.
— А сега се сещам — каза Доминик. — Пил си повечко вино, след което си показвал на невестата си как се върти мечът и острието те е драснало. Така ли стана?
Саймън сви рамене и започна на големи хапки да унищожава една ябълка.
— Хубава история — рече подозрително Доминик, — но е време да кажеш истината на своя господар.
— Това, което става между мъжа и невестата му през първата брачна нощ принадлежи само и единствено на тях.
— Не и когато смъртта на единия или другия може да донесе бедствие за крепостта Блакторн — тросна се Доминик.
— Живи сме — рече сухо Саймън.
— И брачните чаршафи бяха опетнени както се полага. От твоята кръв, предполагам?
Тишина.
— Саймън.
Гласът на Глендруидския вълк бе нисък и настойчив. Такава бе и позата му, когато се наведе към брат си.
— Въпросите ми не са случайни — каза Доминик. — Всяка нощ Мег сънува Глендруидови сънища. И всяка нощ сънищата й стават все по-страшни.
Устата на Саймън се превърна в линия, която бе тънка като белега на ръката му. Дълго време той не помръдна, освен за да погали Ленивеца и да засили доволното му мъркане.
— Стана ли Ариана твоя съпруга и на дело? — попита направо Доминик.
Пръстите на Саймън спряха, сетне възобновиха галенето.
— Не — отвърна той.
Доминик изруга на езика на сарацините.
— Какво се случи? — попита той.
— Моята съпруга е студена като северно море.
— Отказа ли ти?
Бледа усмивка разтегли устните на Саймън, но нежността, с която галеше сивата котка, не се промени.
— Отказа ми — потвърди той.
— Защо?
— Рече, че по-скоро ще умре, отколкото да легне под мъж.
— Постави я отгоре тогава — каза нетърпеливо Доминик.
— Имам го предвид.
Доминик зачака.
Саймън не каза нищо повече.
— Как бе ранен? — поиска да знае Доминик.
Макар тонът му да бе настойчив, въпросът не бе чут от никой друг.
— С меч — рече Саймън.
— Кой го държеше? — тросна се Доминик.
— Жена ми.
Това бе подозирал Доминик, но се стресна, като чу истината.
— Наистина ли се опита да те убие? — попита Доминик.
Саймън сви рамене.
— Господи — промърмори Доминик. — Нищо чудно, че не си отишъл отново в леглото й. Това може да уплаши и най-смелия.
— Де да имаше такъв ефект — рече Саймън през зъби.
— Какво?
— Де да имаше такъв ефект мечът на моята съпруга. Но го няма. Страхувам се от това, което мога да направя, ако ме отблъсне пак.
Доминик повдигна черните си вежди. И на бойното поле, и в леглото самообладанието на Саймън бе за завиждане.
— Затова ли спиш сам? — попита го Доминик.
— Да. А сега е облякла отново тази рокля — каза Саймън. — Господи, как страшно ми се иска да пъхна ръце под нея!
Доминик погледна изопнатите черти на брат си и подбра внимателно думите си, преди да заговори.
— Смяташ ли, че предпочита някой друг мъж? — попита той.
— Не, ако иска да живее.
Смъртоносната студенина в гласа на Саймън предупреди Доминик, че е по-добре двамата братя да внимават с въпроса относно желанията на Ариана. Доминик не бе виждал Саймън така екзалтиран, откакто бе преследвал изкусно поклащащите се бедра на Мари между лагерните огньове, пламнал не по-слабо от тях.
— Не — рече тихо Саймън. — Ариана не обича никой друг. В известен смисъл би било по-лесно, ако бе така. Можех да го убия.
Доминик се усмихна язвително.
— Значи лейди Ариана е като момиче от султанския харем. Предпочита докосванията на някоя от собствения си пол.