— Не. Ариана предпочита въобще да не я докосват. Дори в банята никой не й прислужва.
— Банята…
Доминик се усмихна, като се сети за удоволствията със съпругата си по време на къпане. Тя обичаше водата дори повече и от сарацинските султани, обожаващи фонтаните в дворците си.
— Каква лъстива усмивка — рече Саймън, полу-отвратен, полу-любопитен.
Любопитството надделя.
— Ти така ли опитоми малкия си сокол? — попита Саймън. — Хвана я, когато крилата й бяха прекалено мокри, за да лети?
Доминик се усмихна меко.
Като галеше котарака, Саймън едва дочака отговора.
— Много внимателно опитомявах малкия си сокол — отвърна Доминик — и в банята, и в гората, и в спалнята.
Саймън погледна Мег. Косата й блестеше ярко, но нищо не бе така живо като зелените й очи, докато разговаряше с Амбър.
— Златните ремъци, които направи за нея ли опитомиха дивото й сърце? — попита Саймън.
— Не.
— Хубавият бой?
Доминик тръсна глава.
— Няма значение. Но мразя да удрям по неща, които са по-малки от мен.
— Отлично. Сигурен съм, че малките неща също го мразят.
Саймън се засмя на глас. Звукът бе така ненадеен и заразителен, че Ариана вдигна поглед от почти празната си чиния. Аметистовите й очи проблеснаха за миг, преди да сведе поглед.
— Тя гледа само теб — каза Доминик.
— Какво?
— Съпругата ти. Независимо кой е в стаята, тя вижда само теб.
— Изчакай да дойде богът на слънцето — тросна се Саймън.
— Ерик ли?
— Да — рече кратко Саймън.
Доминик тръсна глава.
— Ти си слънцето, което грее в очите й, а не Ерик.
— Разбира се. Затова се опита да промуши сърцето ми с меч.
Доминик премигна.
— Спечели доверието й и тя ще се бие също така безстрашно за теб.
— Тази мисъл ми харесва.
От далечния край на масата, където бе седнала Ариана, се разнесоха звуци. Музиката не беше съвсем обичайна, но беше мелодична. Не беше и песен и въпреки това в нея се пееше за вихрени чувства под хладната обвивка на пролетта в гората.
Мигове по-късно мелодията се повтори отново и към нея се присъедини ясно свирукане. Пронизващата красота на присъединилите се звуци прободе душата на Ариана като сребърна игла. Тя се обърна да види кой свири.
Саймън. Ръцете на Ариана се поколебаха, сетне се отпуснаха в скута й.
— Свири, славейче — рече Саймън. — Или моето свирукане не ти харесва?
— Да не ми харесва? — Ариана пое дълбоко дъх. — Не. Изненада ме неочакваната му красота.
Очите на Саймън се разшириха, а сетне се присвиха при познатия прилив на топлина от близостта до Ариана. Или дори от мисълта за нея. Саймън внезапно стана и пусна недоволния Ленивец до камината.
— Ще проверя крилата на Скайланс — промърмори Саймън. Той преметна на рамо ловните си принадлежности и отиде до една от малките пръчки при исландския си сокол.
— Няма ли да чакаш останалите? — попита го Доминик.
— Не съм господар, та да ми трябват придружители — рече нетърпеливо Саймън.
— Твоят оръженосец сигурно ще се зарадва да дойде с теб.
Саймън погледна към Едуард, но Ариана хвана и задържа погледа му. Тя наблюдаваше исландския сокол с копнеж, който не можеше да прикрие.
Саймън бързо отиде при нея. Соколът кацна на ръката му с лека грация, която съперничеше на Саймъновата.
— Искаш ли да дойдеш с мен на лов със соколи? — попита Саймън. — Казаха, че от западната страна на крепостта Стоунринг имало тлъсти яребици.
— На лов ли? Да! — каза Ариана, като скочи на крака. — Уморих се от студения камък.
— Едуард — рече Саймън, без да откъсва поглед от жена си. — Доведи два коня от конюшните. С жена ми отиваме на лов.
— Сами ли, сър? — попита Едуард.
— Да. Сами.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Малко след като Саймън и Ариана бяха тръгнали на лов със соколи, Касандра завари само Доминик, когато влезе в голямата зала. На масата пред него имаше древен латински текст, който той четеше съсредоточено.
Касандра бе заинтригувана. Рядко се срещаха хора, които можеха да четат стари ръкописи. Тя бе обучила много внимателно Ерик и Амбър да разбират подобни книги, тъй като бе наследила цяло съкровище от стари писания, които се нуждаеха от превод.
Касандра се запита дали би могла да накара Доминик да изучи древния език на руните. Сега, когато бе станала господарка на крепостта, Амбър почти нямаше време за преводи.
Доминик кимна веднъж с глава, ненадейно, сякаш бе стигнал до някакво вътрешно заключение. Без да вдига поглед, той с огромно внимание обърна страницата на ръкописа.