Да, мъж.
Но кой е той?
Формата се промени, стана по-наситена, по-реална, почти осезаема.
Мъжът започна да обръща глава към Саймън.
— Какво е това? — попита Ариана, като сочеше наляво. — Там, където хълмът се издига най-стръмно и облаците се движат.
Саймън с нежелание отмести очи от странната материя, която се променяше пред погледа му, като втъкаваше светлини и сенки, които се прегръщаха като любовници.
Като видя накъде сочи Ариана, той се намръщи.
— Това е каменният кръг — каза той.
Ариана го погледна въпросително.
Саймън не обърна внимание. Не обичаше да говори за каменния кръг, тъй като това бе място с поне две лица — а само едното можеше да се претегли и премери.
Но онова, което истински измъчваше Саймън, бе подозрението, че той може да види само по-маловажното му лице.
— Каменният кръг ли? — попита Ариана. — Където независимо от сезона цъфти свещеното самодивско дърво?
Без да отговори, Саймън оправи ремъка на един от исландските соколи, който се бе омотал около седлото. Върху Т-образната пръчка бе кацнал и неспокойно мърдаше Скайланс — качулат, нетърпелив, с леко разтворена човка, в очакване на мига, в който щеше да бъде пуснат в неопитоменото есенно небе.
— Ходил съм до каменния кръг — рече накрая Саймън. — Не видях самодивско дърво, още по-малко пък цветовете му.
— Искаш ли да опитаме сега?
— Не.
— Защо? Нямаме ли време?
— Не ме интересуват цветовете на самодивското дърво — отвърна Саймън. — Цената е прекалено висока.
— Цената ли?
— Любов — отсече Саймън.
— А, това ли. Знае ли Дънкан как се чувстваш?
— Едва ли е тайна. Всеки нормален мъж се чувства като мен.
— Както и всяка жена.
Хладното съгласие на Ариана не трябваше да подразни Саймън, но го подразни. Щеше да е много хубаво да го гледат с благоговение и топлота, както Мег и Амбър гледаха мъжете си.
С присвити очи Ариана се бе втренчила през прозрачните облаци към хълма, където монолитни камъни издигаха към небето древните си лица.
— Тогава защо Дънкан вдигна този тост на сватбата ни? — попита Ариана.
Дано да видите как цъфти свещеното самодивско дърво.
— Попитай Дънкан — рече Саймън. — Не твърдя, че разбирам какво става в мислите на един влюбен мъж.
Тонът на Саймън не окуражаваше по-нататъшен разговор по темата за каменния кръг, но Ариана откри, че не й е възможно да престане.
— Какво се случи, когато последва булото на Амбър до каменния кръг? — попита тя.
— Нищо.
— Моля?
Саймън изгледа Ариана с присвити очи.
— Ти вече беше в крепостта. Сигурно си чула клюката.
— Само отчасти — отвърна тя. — Почти не слушах.
— Беше прекалено заета да свириш тъжни песни на арфата си, нали?
— Да — тросна се тя. — Предпочитам музиката пред клюките на безделниците. Освен това пътуването от Блакторн до Стоунринг, веднага след като напуснах дома си в Нормандия — пътуване, по време на което рицарите ми се разболяха и изгубих всички освен прислужницата си…
— И зестрата си — додаде сухо Саймън.
— … ме изтощи прекалено много, за да ме е грижа какво става и в двете крепости — довърши Ариана. — Сега обаче се чувствам напълно възстановена.
— И любопитна да чуеш клюките, които си пропуснала.
— Сега това са моите хора. Нямам ли право да знам някои неща за тях? — попита Ариана.
— Ще живеем в крепостта Блакторн, а не в Стоунринг.
— Лордовете Ерик и Дънкан са свързани с твоя господар, Глендруидския вълк. А ти, като негова дясна ръка, ще бъдеш често сред хората на Ерик и Дънкан.
Ариана не каза нищо повече.
А и не беше необходимо. Като съпруга на Саймън тя не само имаше правото, но и задължението да разбира характера на съюзниците, които бяха от изключително значение за господаря на съпруга й. Накратко Саймън се бе държал неразумно и двамата го знаеха.
Той мълчаливо затегна поводите на настроението си. Дразнеше се от разговорите за влудяващите мистерии на каменния кръг.
— Стагкилър проследи булото на Амбър до края на каменния кръг — заразказва безизразно Саймън. — Сетне спря, сякаш се бе натъкнал на крепостна стена.
— Намери ли булото й извън кръга?
— Не.
— Но Амбър не е влизала в кръга, нали? — попита Ариана.
— Не.
— Тогава защо не е било извън него?
— Касандра рече, че Амбър е поела по пътя на друидите2.
— Какво означава това?
— Питай Касандра. Тя е Учената, не аз.
Този път Ариана се вслуша в резкия тон на Саймън. За малко настъпи тишина. И все пак, докато яздеха в подножието на хълма, въпреки неудоволствието на съпруга си Ариана не можеше да не гледа с все по-засилващ се интерес древния каменен кръг.