— Не.
Толкова бърз отговор. И толкова фалшив.
— Сепна ме, това е всичко. Не очаквах да си толкова близо до мен.
Саймън само се усмихна в отговор.
— Да накарам ли Мег да ми приготви специален сапун, за да зарадвам изтънчените ти ноздри? — попита той.
— Ароматът ти ми харесва много такъв, какъвто е — отвърна любезно Ариана.
И докато го казваше, осъзна, че наистина мисли така. За разлика от много други мъже Саймън не миришеше на застояла пот и прекалено дълго носени дрехи.
— Изглеждаш учудена, че не смърдя — каза Саймън. — Да проверя ли истинността на думите ти?
С обезоръжаваща бързина той отново се наведе към Ариана. Тя се дръпна в същия миг, преди да успее да овладее страха си. Постара се да застане изправена на дървения стол, така че да изглежда сякаш се държи по-настрана от него.
— А сега можеш вече да дишаш — каза той сухо.
Ариана пое дъх с бърз и дрезгав звук, който можеше да е породен от страх или удоволствие. Саймън реши, че по-вероятно е страх.
Или отвращение.
Устните се свиха под меката, късо подрязана брада на Саймън. Много добре си спомняше думите на Ариана, когато Дънкан я бе попитал дали ще бъде съпруга не само на думи, но и на дело.
Ще изпълнявам дълга си, но се отвращавам от перспективата на брачното ложе.
Когато я попита дали студенината й се дължи на това, че обича друг мъж, Ариана бе прекалено откровена.
Аз нямам сърце.
Нямаше съмнение, че говори истината, тъй като Амбър през цялото време докосваше Ариана и не откри нищо освен откровеност в думите на норманската наследница.
Ариана се бе съгласила да се омъжи, но бе дала ясно да се разбере, че я отвращава мисълта да се съвкупява с мъж. Дори с мъжа, който щеше скоро да й стане съпруг.
Или пък точно с него?
Устните на Саймън се изкривиха мрачно, когато погледна норманската наследница, която се бе съгласила да стане негова невеста.
Когато се видяхме за първи път, дали ме гледаше със страх, докато аз я гледах с желание?
Мисълта смрази Саймън, тъй като си беше дал обет никога вече да не желае жена повече, отколкото го желае тя. Този вид желание даваше на жената власт над мъжа, жестока власт, която го съсипва.
Дали е възможно Ариана да е една от онези жени, които си играят на топло и студено, като с несигурност привличат мъжа да подлудява от желание, оставяйки го полунаситен?
Или изобщо ненаситен?
Но тази игра на преструвки, на оттегляне и привикване може да се играе и от други.
Това бе игра, която Саймън бе изучил доста добре в ръцете на Мари. Толкова добре, че накрая я бе победил в собствената й игра.
Като не каза нито дума, той се изправи и се отдръпна от Ариана, без изобщо да я докосне.
Макар и облекчена, Ариана усети, че отдръпването й от Саймън бе накърнило гордостта му. Мисълта я разтревожи, тъй като той с нищо не го бе заслужил.
И въпреки това, когато отвори уста, за да му го каже, оттам не излязоха никакви думи. Нямаше смисъл да отрича истината: мисълта да спи с мъж смразяваше кръвта й.
Саймън не заслужаваше студенината й, но Ариана не можеше да направи нищо, за да промени това. Цялата й топлота й бе отнета преди месеци, през дългата нощ когато бе лежала упоена и безпомощна, докато Хубавият Джефри бе грухтял над нея като прасе.
Ариана потръпна от отвращение. Спомените й от онази ужасна нощ бяха бледи и изкривени от черното питие, което Джефри й бе дал, за да мълчи и да лежи безпомощна.
Понякога си мислеше, че замъглените спомени бяха като милост.
Но друг път й се струваше, че само подсилват ужаса й.
— Саймън — прошепна Ариана, без да разбере, че произнася на глас името му.
За миг Саймън се спря, сякаш я бе чул. Сетне хладно й обърна гръб.
ГЛАВА ВТОРА
Закачливите думи на младоженците изпълваха напрегнатата тишина, възцарила се между Саймън и Ариана.
— Имаш ли време да пояздиш с мен? — попита Дънкан Амбър.
— За теб имам всичкото време на този свят.
— Само на света ли? — престори се на обиден той. — Ами в рая и след това?
— Пазариш ли с мен, съпруже?
— Имам ли нещо, на което би искала да сложиш ръка? — парира я Дънкан.
Усмивката на Амбър бе стара като Ева и млада като руменината, появила се върху страните й.
В отговор смехът на Дънкан бе едно чисто мъжко удоволствие:
— Безценна Амбър, как ме радваш.
— Така ли?
— Непрекъснато.
— Как? — заизмъчва го тя.
Дънкан започна да й казва, сетне си спомни, че не са сами.
— Попитай ме довечера — отвърна тихо той, — когато огънят в камината ще се превърне в пурпурни въглени, обвити в сребриста пепел.