Имаше нещо странно в камъните, чиито ръбове бяха в лишеи — сякаш хвърляха сенки дори когато нямаше слънце. Или виждаше нещо друго — втори кръг, трептящ като отражение в раздвижена вода…
Саймън от своя страна гледаше във всички други посоки освен към обветрените от времето огромни камъни.
— Саймън?
Той изръмжа.
— Има ли повече от един кръг камъни?
Саймън изгледа Ариана хладно и продължително.
— Кое те кара да ме питаш? — рече накрая той. — Виждаш ли друг кръг?
Аметистовите й очи се присвиха. Тя се изправи на стремената и се наведе напред, сякаш имаше значение това, че се е приближила малко до камъните.
— Мисля, че не виждам друг кръг — рече бавно тя. — Обаче има нещо странно в това.
— Като какво например?
— Това, че сенките стоят прави, вместо да са на земята. Или пък вътре в кръга има втори кръг от сенки, които се движат, сякаш гледани през мъгла или раздвижена вода — продължи бавно Ариана. — Възможно ли е?
— Какво казват клюките по въпроса?
— Попитай прислугата — тросна се Ариана.
Саймън се усмихна едва доловимо.
— Учените смятат, че има втори, вътрешен кръг. Тъкмо в него се смята, че цъфти свещеното самодивско дърво.
— Значи трябва да си учен, за да видиш самодивското дърво, така ли?
Саймън тръсна бавно глава.
— Дънкан не е учен и въпреки това е видял цветовете му. Поне така казва.
— Не му ли вярваш?
Саймън стисна зъби под златистата си брада. Там бе загадката на въпроса. Тъй като нямаше решение, Саймън предпочиташе да го пренебрегне изцяло.
Ариана обаче гледаше като котка, която току-що е забелязала движение в сеното. Нямаше да се предаде, без да спори. Един неразумен спор. А Саймън бе всякакъв, но не и неразумен. Той беше платил ужасната цена на това, че бе позволил чувствата да управляват действията му.
И което бе още по-лошо, тъкмо брат му бе платил цената, а не самият Саймън. Това бе направило урока на Саймън още по-жесток.
— Нито за миг не се съмнявам в достойнството на Дънкан — рече равно Саймън.
— Но не вярваш, че има втори кръг.
— Не виждам да има.
— Тогава как Дънкан го е видял? — попита Ариана.
— У теб има повече любопитство и от една котка.
— Но по-малко козина — тросна се тя.
Саймън тихо изруга и въпреки това не можа изцяло да прикрие задоволството си. Колкото по-продължително време прекарваше с Ариана, толкова повече се наслаждаваше на бързата й мисъл и език.
За съжаление обаче, мислите за същия този език имаха ужасяващия навик да го карат да се втвърдява като момче, току-що разбрало защо Господ е създал мъжете по един начин, а жените — по друг.
— Как може Дънкан да види нещо, което ние не можем? — настояваше Ариана.
— Легендата разказва, че само тези, които се обичат истински, могат да видят разцъфнало свещеното самодивско дърво.
Отприщеният сарказъм в гласа на Саймън бе ясен като първия кръг камъни, очертани на фона на есенното небе.
— А вторият кръг? — попита Ариана. — И за него ли се изисква любов, за да бъде видян?
Саймън въздъхна припряно.
— Не. Ерик и Касандра казват, че виждат втория кръг, а нито един от двамата не е бил достатъчно глупав да се омагьоса от любов.
— Значи не виждат цъфналото свещено дърво?
— Господи — промърмори Саймън, — няма ли край?
Ариана зачака, като го наблюдаваше с аметистовите си очи, които бяха по-красиви от сребърната диадема с аметисти, която носеше на главата си.
— Те виждат самодивското дърво, но клоните му са винаги голи за тях.
— Значи… — пръстите на Ариана замислено забарабаниха по седлото. — Човек трябва да е учен, за да вижда втория кръг и истински влюбен, за да види цъфналото самодивско дърво?
Саймън отговори само с вдигане на рамене.
— Значи тогава Дънкан трябва да е учен — заключи Ариана.
— Подозирам, че светкавицата, която го повали, просто е размътила мозъка му — рече Саймън. — Господ е свидетел, че за известно време бе изгубил паметта си.
Ариана наклони глава замислено.
— Какво се случи в Гоустглен? — попита тя.
След каменния кръг темата за Гоустглен бе най-нелюбима за Саймън. Това бе още един случай, който не можеше да се обясни със здравия разум.
Той бе също така и основната причина историята на Дънкан и Амбър бързо да стане легенда в Спорните земи.
— Питай Амбър или Дънкан — каза Саймън. — Аз не бях там. Те бяха.
— Но Дънкан е излязъл от крепостта с теб, Ерик и Касандра, нали?
Саймън сви устни.
— Нашите коне отказаха да вървят по пътеката към Гоустглен — рече неутрално Саймън. — Дънкан се прекачи на кобилата, която бяхме взели, за да доведем Амбър. Кобилата пое без затруднения.