Ариана наблюдаваше лицето на съпруга си и усещаше, че зад безстрастните думи се крият много чувства.
— Дънкан отиде в Гоустглен — каза Саймън. — Но ние не отидохме. След време той се появи от мъглата, понесъл на ръце Амбър.
— Странно, че конете ви са отказани.
Като сви рамене, Саймън каза:
— Кобилата беше минавала по пътеката преди. Мъглата не я обърка.
— А Касандра и Ерик не бяха ли ходили в долчинката преди това? Тя е част от земите на Сийхоум, нали?
— Не, не бяха. А тя е част от земите, да.
— Защо не са ходили? Звучи така, сякаш е богато и чудесно местенце, което може да поддържа поне една крепост, а може би и повече.
— О, Господи! — промърмори Саймън.
Като гледаше внимателно съпруга си, Ариана зачака нетърпеливо отговора, без да разбира защо. Знаеше само, че някак, по някакъв неведом начин, каменният кръг и мистериите около крепостта бяха важни за нея.
— Саймън? — рече Ариана в очакване на остатъка от историята.
— Касандра каза, че Свещените места по свое желание приемат или отблъскват хората — отвърна Саймън. — Каза, че Гоустглен я е отблъснала, както и Ерик.
— Ти опита ли?
Той рязко кимна.
— И тя те отблъсна, така ли? — прошепна Ариана.
Саймън издаде звук на отвращение.
— Не, нищо не ме е отблъснало. Не можеше да се проникне през проклетата мъгла.
Тонът на Саймън казваше повече. Много повече. Разкриваше колко влудяващо е било за него да разбере, че напред има пътека, по която нито хрътката, нито ловецът могат да минат, докато… някаква неразбираема, невъзможна, нелогична сила не им разреши.
— Но Дънкан е бил приет? И Амбър.
— Приет ли? — сви рамене Саймън. — Просто тогава мъглата беше по-рядка.
— Непрекъснато ли има мъгла там?
— Не знам.
— Сигурен ли си, че Дънкан не е учен?
— Какво значение има това за теб? — тросна се Саймън с едва сдържано раздразнение. — Не си омъжена за него.
— Ти и Касандра съюзници ли сте?
Смяната на темата накара Саймън да премигне. Той погледна жена си в очите. Виолетовата им чистота бе главозамайваща. Това му напомни как изглеждаше Ариана на светлината на свещта, с притворени очи, потръпваща, изцяло отдадена на целувките му.
— Доминик уважава дарбата на Касандра да предсказва — рече накрая Саймън.
— А ти? — попита Ариана.
— Аз уважавам Доминик.
Ариана се намръщи и отново погледна към загадъчните, мърдащи сенки вътре в кръга от каменни блокове.
— Ти отхвърляш Учението — рече тя бавно, — и въпреки това учените те ценят.
Саймън я изгледа мрачно.
— Кое те кара да мислиш така? — попита язвително той.
— Касандра ми каза. Заради теб ми подариха тази рокля.
По лицето на Саймън се появи нескрита изненада.
— Вероятно ме ценят, защото ценят Доминик — отвърна Саймън след малко.
— Не.
— Звучиш доста уверено.
— Така е.
— Интуиция ли? — попита саркастично той.
— Информация от първа ръка — тросна се Ариана. — Касандра ми каза, че те ценят, защото ти имаш качествата да станеш учен. Малцина ги имат.
— О, Господи, колко надуто звучи!
Саймън рязко смъкна гуглата на сокола, сложи Скайланс върху рицарската си ръкавица и пришпори коня си. В отговор птицата разтвори човка и замаха с криле. Само ремъците, които мъжът силно стискаше в юмрука си, не даваха възможност на сокола да възседне дивия вятър.
— Ела — рече рязко Саймън. — Скайланс става нетърпелив, а и аз също. Езерото на мъглите е точно зад онзи хребет.
С тези думи Саймън се понесе в галоп, далеч от въпросите, чиито отговори бяха за него както неудобни, така и неизвестни.
Конят на Саймън беше с дълги крака и огромно желание да галопира. Кобилата на Ариана бе с тежки кости и широки гърди, мускулесто животно, чиито жребчета бяха обречени да носят рицари в доспехи в битките, а не да преследват елени по време на лов.
Кобилата на Ариана не проявяваше никакъв интерес към галопа, освен ако наблизо нямаше глутница вълци. И въпреки че ездачката я пришпорваше по хитър начин, тя едва бе стигнала върха на възвишението, когато до Ариана достигна смразяващия кръвта вик на Саймън:
— Изменници! Бягай към крепостта, Ариана!
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Щом чу предупредителния вик на Саймън, Ариана дръпна юздите. Това накара кобилата да се изправи на масивните си задни крака. Ариана се задържа без усилие върху седлото, като балансираше и гледаше съсредоточено надолу по хълма, към пътеката, обвита в мъгла.
Един бърз поглед й бе достатъчен: разпръснати тук-там дъбове, блеснало като живак езеро и две групи изменници, които пришпорваха конете си към Саймън. Мъжете бяха по-малко от миля от нея и на около двеста метра от Саймън. Двамата най-бързи носеха стари бойни шлемове и яздеха коне като Саймъновия — дългокраки животни, отглеждани по-скоро за лов, отколкото за бойното поле.