— Каква история? — попита Ариана.
Саймън се засмя невесело.
— Да, и то каква история.
Ариана не каза нищо повече, но пръстите й задърпаха една след друга струните на арфата. С това зададе въпрос и Саймън й отговори:
— Свен разправя, че сме се влюбили един в друг, когато съм те придружавал от Блакторн към крепостта Стоунринг.
Пръстите на Ариана потрепериха в мига, в който скандалната история я измъкна от нещастните й мисли.
— Любов ли? — промърмори тя. — Що за сантиментална глупост? Мъжете не обичат годениците си. Те обичат само зестрата и властта.
Амбър премигна, но Саймън се засмя.
— Да, моя лейди — рече Саймън. — Сантиментална глупост, наистина.
— Но историята е мъдра — рече възхитен Дънкан. — Дори самият крал трябва да се поклони пред абсолютното право на едно момиче да избере съпруга си. Дьогер не може да прави изключение.
— Доминик наистина заслужава да го наричат Вълкът от Глендруид — рече Амбър. — Мъдрите му планове носят мир, а не война.
— Идеята да се ожени за мен бе на Саймън, а не на брат му — отвърна Ариана. — Умът на Саймън е по-бърз и от ръцете му.
По лицето на Саймън се появи мигновено учудване. Последното нещо, което очакваше от Ариана, бе комплимент, колкото и небрежно да бе поднесен.
От друга страна, тя може би просто се залавяше отново за играта, с която го измъчваше.
— Смяташ ли, че Дьогер ще ти повярва? — попита Амбър със съмнение.
— Какво да повярва? Че съм се оженил за дъщеря му ли?
— Че е било… — Амбър търсеше думите.
— … любовно привличане, което е било предизвикателство и за английския крал, и за бащата-норман — намеси се Ариана. — По любов, разбира се.
Тонът на Ариана точно имитираше насмешката в гласа на Саймън, когато самият той бе предложил женитбата като изход от опасната ситуация на разваления й годеж.
Саймън сви рамене.
— Дьогер или ще повярва на историята, или да се оправя както знае. Така или иначе, преди да започне среднощната служба, лейди Ариана ще стане моя съпруга.
Вик от двора на замъка отвлече вниманието на Саймън. Той приближи до тесния прозорец, ослуша се и хвърли кос поглед на Дънкан.
— Прекалено дълго чака, за да избягаш, велики господарю на Стоунринг — рече той, като се поклони така, както един сарацин би се поклонил на султана си. — Това е крепостният селянин със скитащото прасе — как се казваше?
— Прасето ли? — попита Дънкан смутено.
— Селянинът — отвърна Саймън.
— Етълрод.
— О, как можах да го забравя? — продължи Саймън. — Очевидно прасето е развило вкус към ябълки. До голямата кошница е.
— Затова прасетата ги пускат свободно да рият из овощните градини, след като оберат плодовете — тросна се Дънкан. — Иначе само червеите ще се охранват.
— Понастоящем въпросното прасе се намира под земята и рие в един от твоите килери.
— Господи! — рече Дънкан през зъби, като тръгна към вратата. — Казах на Етълрод да построи достатъчно голяма кочина за тази умна свиня!
— Извинете, но трябва да видя това — каза Амбър, като се опитваше да не прихне. — Прасето на Етълрод е източник на много забавления за хората в крепостта.
— Ако тази свиня не бъде затворена — рече сухо Саймън, — ще стане източник на много бекон.
Амбър се разсмя и забърза след съпруга си.
С бърз поглед Саймън улови сянка от усмивка върху устните на Ариана. Нейната красота му напомни за първия път, когато видя норманската наследница. Тогава усети как някой му изкара дъха като със свит юмрук.
Дори и сега му бе трудно да повярва, че Ариана е пред него — една аристократка, сгодена за мъж от простолюдието, чиято единствена претенция към богатство и уважение се дължеше на бързата му сабя.
Без да иска, Саймън протегна ръка към нея.
— Ариана… — прошепна той.
Тя примигна при звука на името си. За секунди бе забравила, че не е сама.
Когато ръката на Саймън докосна косата й, Ариана се отдръпна.
Той бавно пусна ръката си. Усилието да не я свие в юмрук бе толкова силно, че го заболя. И въпреки това той го направи, тъй като бе дал обет никога повече да не позволи страстта му към една жена да управлява действията му.
— Скоро ще бъдем съпруг и съпруга — рече равно той.
Тръпка премина през Ариана.
— Така ли реагираш на всички мъже — попита Саймън — или само на мен?
— Ще изпълня дълга си — каза тихо Ариана.
И въпреки това още докато го казваше, осъзна, че думите й са лъжа. Бе преценила, че ще може да се справи със задълженията си на съпруга. Сега знаеше, че няма да може. Просто нямаше да може да принуди себе си да изтърпи отново изнасилване.
За съжаление го осъзна прекалено късно. Сватбата бе насрочена. Капанът бе заложен.