Никакъв начин да се измъкна.
Освен един.
Но този път мисълта за смъртта не й донесе утеха.
Как бих могла да убия Саймън, чието единствено престъпление е обичта му към брат му?
Щом не мога да направя това, как ще понеса изнасилването отново и отново, цял живот?
— Дългът… — прошепна тя.
— Дълг — повтори Саймън тихо. — Това ли е всичко, което ще можеш да ми дадеш в брака ни? И твоята красота ли е като тази на курвата Мари — плът, криеща в себе си ледена душа, която преследва само изгодата?
Ариана не каза нищо, защото се страхуваше, че ако отвори уста, ще се разнесе яростен вик.
— Начинът, по който очакваш сватбата ни, ме пленява — рече иронично Саймън. — Направи така, че да не се налага да изпращам войници да те доведат до олтара. Защото, Бог ми е свидетел, ще направя точно това, ако се наложи.
Саймън се обърна и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.
Нямаше и нужда. Ариана не се съмняваше, че той ще направи точно това, което каза Саймън беше мъж, който държи на думата си.
Никакъв изход.
Освен един.
Неусетно пръстите на Ариана дръпнаха струните на арфата. Един отчайващ дисонантен акорд се откъсна от инструмента.
Това бе единственият звук, който тя издаде.
Сватбата щеше да започне преди залез и да свърши, преди да изгрее луната. Преди луната да залезе отново, булката трябваше да намери начин да извърши убийството.
Или да умре.
ГЛАВА ТРЕТА
Меланхолични, леко противоречиви акорди звучаха в стаята на Ариана. Въпреки че в крепостта Стоунринг кипяха напрегнати приготовления за предстоящата сватба, никой не обезпокои Ариана, преди да се появи прислужницата й Бланш, за да се погрижи за господарката си.
Само с един поглед Ариана разбра, че няма промяна в състоянието на момичето. Лицето му бе все още много бледо. Под чистата забрадка светлокестенявата коса на Бланш бе загубила блясъка си. Както и сините й очи. Очевидно днес тя не се чувстваше по-добре от дните, когато пътуваха от Нормандия към Англия.
— Добро утро, Бланш. Или е вече добър ден?
В гласа на Ариана нямаше неодобрение, само чисто любопитство.
— Не чухте ли, че часовоят обяви часа? — попита Бланш.
— Не.
— Е, да, щом като толкова скоро ще се омъжите за годеник, когото не сте искали — рече Бланш със зрелост, надхвърляща нейните петнадесет години.
Ариана сви рамене.
— Няма голяма разлика между мъжете.
Бланш я погледна сепнато.
— Моля да ме извините, госпожо, но има значителна разлика.
Ариана отговори само с поредица от бързо изсвирени ноти, които прозвучаха като несъгласие.
— Не че ви обвинявам за това, че сте неспокойна — каза бързо Бланш. — Тук се навъртат някакви изключително странни хора. Направо да те хване страх и от сенките.
— Странни ли? — попита разсеяно Ариана, като изсвири въпросителен трилер на арфата.
— Да, госпожо, толкова отдавна свирите на арфата, че умът ви трябва да се е уморил като пръстите ви. Учените хора са странни, не мислите ли?
Ариана премига. За няколко секунди пръстите й се укротиха.
— Не смятам, че учените са странни — рече тя най-накрая. — Лейди Амбър е добра и прекрасна. Сър Ерик е по-добре образован и по-красив от почти всички, рицари които познавам.
— Но тези негови огромни хрътки и този дяволски сокол на ръката му… Смятам, че не е естествено.
— Естествено е като дишането. Всички рицари имат любими хрътки и соколи.
— Но… — запротестира Бланш, ала бе прекъсната.
— Стига вече безполезни приказки — рече твърдо Ариана. — Всички крепости и хората в тях изглеждат странни, когато човек дълго време не е живял там.
Бланш замълча и заприготвя нещата за банята на господарката си. Един продълговат абаносов гребен напомни на Ариана предишния й разговор с господарката на крепостта.
— Виждала ли си едно гребенче, украсено с червен кехлибар? — попита Ариана. — Лейди Амбър го е оставила някъде.
Бланш бе така сепната от въпроса, че просто зяпна, като си гризеше нокътя, без да пророни нито дума.
— Бланш, пак ли ти е лошо?
Бланш тръсна глава и няколко къдрици се показаха под забрадката й.
— Ако намериш гребенчето, моля те да ми кажеш.
— Едва ли ще го намеря преди вас, милейди. Сър Джефри много пъти е казвал колко много приличате на леля си.
Ариана се вцепени, но не каза нищо.
— Вярно ли е? — попита Бланш.
— Кое?
— Че леля ви можела да намери сребърна игла в купа сено?
— Да.
Бланш се ухили и в устата й се показа дупка от липсващ зъб, който момичето бе изгубило на дванайсетгодишна възраст.