Ариана кимна.
— Но — продължи Мари, — аз живея тук с мълчаливото съгласие на лорд Доминик и брат му. Ако някой от двамата ме пожелае, по което и да било време, аз съм тяхна, докато задържам интереса им.
Доминик и Саймън размениха бързи погледи.
— За природата на мъжа е нормално да се отегчава от спането само с една жена — обясни Мари делово. — Когато ме повикат Доминик и Саймън, нито Глендруидовите проклятия, нито камите със скъпоценни камъни ще ме отделят от постелята им. Тук те са господарите, не аз. Не и вие, лейди Маргарет и лейди Ариана.
— Мари — рече меко Доминик. — При смъртта на твоя съпруг в Свещената земя дадох обет да те защитавам до края на дните ти. Не съм ти разрешавал да вадиш душите на дамите от крепостта.
Мари се поклони ниско на двете жени.
— Ако съм ви обидила, извинявате. Аз съм отгледана в харем и гледам различно на света.
— Томас — викна Саймън.
— Да, господарю.
Томас пристъпи напред от поста си пред вратата на оръжейната. Той бе едър като дъб, без въображение и с жизнерадостен темперамент. Бе също така прочут с издръжливостта си между женските бедра.
— Упражни силата си върху Мари! — рече Доминик на Томас.
— Сега ли, господарю?
— Сега.
— С удоволствие, господарю.
Една от масивните ръце на Томас се стовари върху задника на Мари със силен удар. Сетне той застана близо до нея и много внимателно я стисна за едното бедро.
Мари пое шумно дъх. Тя бавно се обърна към Томас и затърка мекия си задник о него. Той й се усмихна като мъж, който предвкусва това, което ще последва.
Без да каже нито дума, Томас повдигна Мари с една ръка. Като се усмихваше, тя обви с крака мускулестите му бедра и се намести. Очевидно тази поза бе позната и за двама им, тъй като Томас тръгна напред без никакво колебание.
Двамата изчезнаха много бързо и от тях не остана нищо, освен високият, странно сладък смях на Мари, който се носеше из коридора.
— Благодаря на Бога за Силния Томас — рече Доминик.
— Амин — промълви Саймън.
Саймън се обърна и погледна загадъчно жена си. Той я огледа от главата до петите, сякаш изучаваше нещо съвсем непознато. И точно така беше.
Фактът, че Ариана го ревнуваше, бе много изненадваш за Саймън, дори по-изненадващ от момента, в който Ариана бе блъснала едрата си силна кобила направо в бойния жребец на изменника.
Ариана едва не бе умряла, за да спаси живота на Саймън.
Тя беше готова да използва камата си срещу една държанка, която го желаеше.
Тя се разтапяше и протичаше като гъст, стоплен на слънцето мед, когато той я посещаваше в сънищата й.
И въпреки това, когато беше будна, Ариана презираше сексуалния пир.
Саймън се питаше разсеяно, дали някой мъж някога е разбирал жените.
Дори и някой учен мъж.
— Можеш да прибереш кинжала, славейче.
Очите на Ариана се разшириха, когато погледна съпруга си.
През нея премина някаква топлина, когато го чу да споменава галеното име и забеляза замисления блясък в очите на Саймън.
— Или се каниш да забиеш острието в мен? — попита любезно той.
Бузите на Ариана пламнаха. С бързо движение тя сложи оръжието в ножницата.
— Отлично — рече Саймън. — Мисля, че напредваме.
Със сподавен смях Доминик се обърна и се зае с огромната желязна ключалка на оръжейната. Когато се отвори вратата, из въздуха се разнесе ухание на подправки.
— Факли — рече Доминик.
Саймън взе две факли от стената и подаде едната на Доминик, който влезе в тъмната оръжейна. Саймън направи знак на жените да влязат преди него. Мег влезе първа и Ариана я последва.
Като тръгна напред, Саймън се извъртя така, че трябваше тя да се отърка о неговото тяло, за да мине. Движението му бе ненадейно и смущаващо.
Ариана се отдръпна, преди да разбере какво прави.
Усмивката, с която Саймън я погледна, беше на човек, който е отвърнал на блъфа на друг и е разбрал, че е кух. А погледът му разкриваше, че да си победител в тази игра не е кой знае колко радостно.
Ариана се пресегна, за да докосне ръката му. Той обаче отстъпи настрани.
— Предпочитам искреността на първата ти реакция — каза той достатъчно тихо, за да не чуят другите.
— Ти си толкова бърз, просто ме изплаши, това е всичко.
— Мисля, че не.
— Саймън? — викна нетърпеливо Доминик, без да поглежда през рамо. — Къде си?
— Тук.
— Не изглеждаш особено нетърпелив да видиш богатството си.
— Не е нужно да го виждам, помирисвам го — рече сухо Саймън. Доминик се засмя.
— Наистина, особено пиперът.
Мег подуши, вдъхна дълбоко и сетне се намръщи.
— Какво има? — попита незабавно Доминик.