Тя се поколеба, отново пое дъх и тръсна глава, сякаш бе объркана.
— Миризмата е слаба за количеството подправки, които би трябвало да има в тези сандъци — рече тя накрая. — Навярно просто са добре запечатани.
— Или стари — рече Доминик. — С времето миризмата отлита.
— Съвсем пресни са — рече Ариана. — Икономът на баща ми се оплакваше безкрайно от високата цена, на която изпратиха най-фините подправки, само за да се прахосат върху варварското шотландско небце на бъдещия ми съпруг.
— Странно — рече Доминик.
— Едва ли — отвърна сухо Ариана. — Барон Дьогер е щедър само към рицарите си и дори тогава се оплаква от това колко скъпо му струват. Аз не съм нищо друго освен една дъщеря, от която се искаше да се омъжи за рицар чужденец, който не е избран от баща ми.
— Значи тогава би трябвало да е доволен, че си омъжена за нормански рицар — каза Доминик.
— Доволен ли? От дъщеря си? — Ариана се усмихна весело. — Това би било истинско чудо, господарю.
Доминик освети оръжейната с факлата. Светлината й бе отразена безброй пъти от оръжията, окачени на стените, от железните доспехи върху дървени поставки, от шлемовете и ръкавиците, изрядно подредиш върху рафтовете.
В един от ъглите бяха поставени седемнадесет сандъка според размера им. Медният им обков бе потъмнял от соления въздух, но ключалките им бяха смазани и лъскави.
Доминик постави факлата си в една от гривните на стената, посегна под мантията си и извади голяма кесия. В нея имаше различни ключове и навит пергамент. Върху пергамента отчетливо беше изписано съдържанието на зестрата в сандъците, както и други клаузи от брачния договор. Тежкият восъчен печат в долната част на документа бе поставен и върху капаците на всичките сандъци така, че да е невъзможно да се отвори сандъкът, без да се счупи печатът.
— Първо коприните — промълви Доминик. — Виждала ли си ги. Ариана?
— Да, сър. Те са много фини, а цветовете им съперничат на дъгата. Някои са толкова прозрачни, че пропускат светлината през себе си. Други са така изтънчено бродирани, че изглежда сякаш коприна е тъкана върху коприна, докато материята не застане изправена.
— Хубави коприни наистина — рече Доминик.
— Ако Саймън е съгласен — продължи Ариана, — бих искала да дам на лейди Амбър малко платове заради добрината й към мен. А има и един топ зелена коприна, която ще подхожда точно на очите на Маргарет.
— Готово — незабавно отвърна Саймън.
— Няма нужда — рече Мег.
— Благодаря — прекъсна я Доминик. — Обичам да гледам Мег, облечена в зелено.
— Боя се, че платът е прекалено прозрачен за обикновена употреба — предупреди Ариана. — От това, което дочух да казва баща ми на рицарите си, била по-подходяща за харем отколкото за студена английска крепост.
Чувствена усмивка потръпна по устните на Доминик.
— Нетърпелив съм да видя най-вече този плат — рече той. — Държанките на султана носеха доста, ъъъ, интригуващи дрехи.
Докато говореше, Доминик изтърси торбичката с ключовете върху един каменен перваз, избра един и тръгна към най-големия сандък. Ключалката се поддаде и миг след това падна печатът. Доминик повдигна капака и погледна вътре.
— Господи, какво е това? — промърмори той. — Саймън!
Като чу името си, Саймън отиде при него. На светлината се виждаха торби, направени от груба тъкан. С бързина, която накара Ариана да премигне, Саймън извади кинжала си и отвори една от торбите.
Оттам се изсипа едро смляно брашно. Саймън грабна една шепа, разтърка го и го подуши. С отвращение той разтвори шепата си и го изсипа върху каменния под на оръжейната.
— Развалено е — рече рязко той.
— А коприната? — попита Ариана, тъй като широкият гръб на Саймън й пречеше да надникне в сандъка.
— Брашно — рече Саймън.
Доминик започна да рови из сандъка.
— А коприната? — попита объркана Ариана.
— Няма коприна в този сандък — рече Доминик и се изправи. — В другите торби май има пръст вместо брашно.
Ариана застана между двамата мъже. Тя огледа одраскания сандък, счупения печат и отново сандъка.
— Беше ли непокътнат печатът? — попита тя.
— Да — отвърна Доминик.
— Не разбирам. Видях как прислужникът на баща ми пълни сандъците.
— Те често пъти си приличат — рече Доминик. — Навярно е станала някаква грешка.
Саймън не каза нищо. Просто взе един ключ от купчинката и затърси съответната ключалка. Ключът влезе в ключалката на един по-малък сандък. Той счупи печата и вдиша капака. Оттам се надигна аромат на канела и индийско орехче.
Саймън не проговори.
— Е? — рече Ариана.
— Пясък — рече рязко Доминик.
— Не те разбрах? — попита тя.