— По дяволите — озъби се Доминик, — а честта ти?
— Загубих я в мига, когато легнах с жената на друг мъж в Свещената земя.
— С Мари ли? — попита сепнат Доминик.
— Да, аз съм мъжът, когото съпругът на Мари видя да се промъква в палатката й. Аз съм причината този рогоносец да сключи сделката със султана. Аз съм причината да бъдем предадени и ти да бъдеш така жестоко измъчван.
— Саймън, не си го направил ти — рече Доминик мрачно. — Това беше Робърт Рогоносецът.
— Аз смятам себе си за виновен. Както смята и Господ.
— Не можеш да знаеш това.
— Да, но го знам. Виждаш ли колко съвършено ме наказа Господ?
— Нищо не виждам, но…
Саймън продължи да говори, тъй като искаше брат му да разбере веднъж завинаги, че случилото се в Свещената земя се заплаща в Спорните земи.
И че Саймън нямаше нищо против да си плати.
— Ожених се за богатство, красота и наследници — рече спокойно Саймън. — Богатството е химера, наследниците никога няма да бъдат заченати, Ариана предпочита да лежи сама в леглото си всяка нощ, а студената й красота е убийство за тялото ми. Да, моята невеста е подходящо пречистване за греховете ми.
— Но…
— Ако ти беше мъжът в леглото на Мари, а аз — измъчваният от султана — рече Саймън, — щеше ли да се чувстваш различно сега?
Доминик отвори уста, за да отговори, затвори я и тръсна глава уморено.
— Ти си мой брат — рече меко той — и аз те обичам.
— Както те обичам и аз, братко.
Тогава Саймън се усмихна с цялата болка, събирана от времето, когато необузданата му страст към една омъжена жена почти бе коствала живота на Доминик.
— Поне няма да ми се наложи да прекарам много време в ада, когато умра — рече Саймън. — Моят ад ме споходи тук, на земята, и се нарича Ариана.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
През останалата част от деня Ариана прекара в стаята си. Чакаше в ужас да дойде Саймън и да я разпита защо не е девствена. Но той не дойде.
Саймън вършеше работата си като управител на крепостта на Доминик, без да погледне към Ариана. Заключиха раклите отново и предадоха ключовете на Доминик да ги пази; никой не продума в присъствието на Ариана за изчезналата зестра.
Сякаш Ариана не съществуваше.
Саймън изглежда не даваше и пет пари за това, че тя беше дошла под венчилото с отнета чест.
Изглеждаше така, сякаш не се интересува от нея.
Но защо трябва да се интересува? — мислеше си унило тя. — Аз съм неговото наказание, унижение за тялото му заради греховете на страстта.
Аз съм неговият ад.
Ариана потрепера. Това изтръгна дисонантни звуци от арфата, която държеше в скута си. Тя хвърли мрачен поглед на инструмента, но виждаше само своите черни мисли в прекрасно инкрустираното дърво.
Защура се безцелно из стаята, дрънкаше напосоки по арфата, без да забелязва многоцветния разкош и топлината на жилището си. Чувстваше се по-скоро затворничка, отколкото родена благородница.
Сама беше построила затвора си. Господарите на крепостта Блакторн не бяха показали нито с поглед, нито с дума, че тя вече не е желана в техния дом.
Ариана погледна през един от високите прозорци на стаята си. Ако се наведе над бездната отвъд стените на крепостта и опре гърди на ледения камък, ще може да види синята лъкатушна лента на река Блакторн.
В края на пътуването си към крепостта Блакторн Ариана се беше любувала на сребристите бързеи и на шума на реката. Тя й напомняше за родния дом и за друга река, на която се беше радвала много топли летни дни. Беше седяла на брега с арфата и беше свирила в унисон с мислите си, с птичите песни и с далечните провиквания на пастирите.
Сега това е като сън. Бях тъй чиста. Толкова глупава. Вярвах…
Прекалено много.
От двора долу долетя вик; последва го звук от отваряне на здравата дървена порта на крепостта. Конски копита изтрополяха глухо по подвижния мост и зачаткаха по калдъръма на вътрешния двор.
Ариана погледна през друг прозорец точно когато Саймън прекоси двора и се приближи до един рицар, яхнал току-що коня си. Русата коса на рицаря и гъвкавата грациозност, с която слезе от коня показаха на Ариана, че в крепостта Блакторн се е върнал Свен, шпионинът на Глендруидския вълк.
Поздравът на Саймън се загуби в порива на вятъра, духнат през двора. Двамата мъже се отправиха към стъпалата на входа.
Жълта котка пробяга през двора и се насочи към Саймън. Без да спира, той вдигна животното, сложи го на раменете си и започна да го гали, докато слушаше какво е открил Свен.