На Ариана й се стори, че чува тихото мъркане на котката въпреки четирите етажа, които ги деляха.
Каза си, че не завижда на котката, задето я галят дългите, изкусни пръсти на Саймън. Само след миг призна пред себе си, че не е вярно.
Въпреки грубото насилие на Хубавия Джефри Ариана се беше научила да цени докосването на мъжа, мъжката ласка, нежното плъзгане на мъжките ръце но тялото си.
Само един мъж.
Мъжът, чието наказание бе станала.
Моят ад дойде на земята; името му е Ариана.
Ариана копнееше да разкаже на Саймън как брутално й беше отнета девствеността. Но се боеше, че той няма да й повярва. Никой не й вярваше.
Искам да ми повярва, както никой досега не ми е вярвал!
Не съм като Мари — да лягам с всеки и да не обичам никого. Аз съм момиче, чиято чест бе изтръгната от тялото й разкъсана и окървавена. Аз съм момиче, което оплаква предателството си към Бога.
Но никой не ми вярва.
Защо трябва да ми вярват сега? Даже ти, Саймън, който ме приласка като никой друг. Особено ти.
Острият звън на арфата изтръгна Ариана от мислите й.
По коридора откъм стълбата към стаята на Ариана се приближаваха стъпки. Тя се озърна като обезумяла, като че ли търсеше път за бягство, което всъщност не желаеше.
Стъпките спряха пред вратата.
Саймън? Дойде ли най-после при мен? Сега ли ще направиш онова, което аз не можах в първата ни брачна нощ?
Стъпките отминаха и оставиха Ариана с трескавите й мисли.
Изведнъж тя осъзна, че трябва да излезе от тази стая или да изкрещи мъката си така, че да чуе цялата крепост. Но не искаше да мине покрай Саймън в голямата зала и да изживее отново неговия студен, отчужден поздрав. Не искаше пак да се взре в тези очи и да види там своето предателство, отразено с такава мрачна яснота.
Предадената Ариана беше станала Ариана — предателката.
Плачейки тихо, тя започна да разкопчава и съблича светло-лилавата си рокля — една от малкото, донесени от Нормандия. Не искаше да я докосва нищо, свързано с родината й. Не искаше да я докосва каквото и да било.
Освен Саймън.
Ариана посегна като сляпа към Мъдрата дреха; не беше я обличала от момента, в който разбра, че тя може да бъде като животните на Ерик — много по-умни от всичко, което не е човек.
В момента Ариана не се интересуваше какво представлява тази рокля. Искаше само да й бъде топло, когато задухат зимните ветрове. Искаше да бъде обичана. Да се освободи от минатото си и от последиците от бруталността на Джефри. Искаше…
Саймън.
Дрехата обгърна Ариана като кадифена благодат, милваше и утешаваше плътта й, кръвта й, самата й душа. Материята се сгуши до нея като котенце, жадуващо да го погалят. И Ариана я погали, сякаш беше коте.
Сребърните ширити блеснаха по-ярко от слънчев лъч върху поток и набраха дрехата от коленете до шията на Ариана. По аметистовата материи пробягваха сребърни нишки, събираха се в ръкавите като рунически светкавици и проблясваха с всяко движение на ръцете.
Като ехо от тайнствените сребърни светкавици по дрехата танцуваха в сложна плетеница две човешки фигури със същия прозрачен черен цвят като очите на Саймън. Откъдето и да погледнеше дрехата, Ариана виждаше тези фигури; те й напомняха натрапчиво за онова, което искаше и което никога нямаше да има.
Платът галеше глезените й, изкушаваше я да се вгледа в черното и в среброто и я принуждаваше да види мъжа и жената, свързани във взаимна страст от самите нишки на тъканта.
— Лежи тихо, рокличке — пошепна Ариана.
Дрехата на Сирина ще лежи спокойно по теб. Тя отговаря само на сънищата, а без надежда няма сънища.
Ехото от думите на Касандра унищожи и остатъците от самообладание. С проклятие, които би смаяло всекиго, Ариана сграбчи пелерината си и я наметна. Странната дреха не се виждаше вече.
Остана гальовната й топлина, от която Ариана се нуждаеше като от въздух.
Като подгонена от демони тя напъха арфата в пътническа чанта и я преметна през рамо. На излизане от стаята грабна кошничката с бродерията си и изтърси съдържанието й на масата, без да обръща внимание на нежния копринен рисунък.
Без да се оглежда настрани, Ариана слезе забързано по стълбата, прекоси сградата и стигна до входа. Пазачът я погледна изненадано, но не каза нито дума и й отвори вратата.
На двора вятърът беше като глътка студена, бистра вода. Опияняващ като вино, луд като мислите на Ариана, той беше добре дошъл за нея. Тя се остави да я тласка по калдъръма на двора към широката, тежка порта, охраняваща сигурността на крепостта.
Там Куцият Хари я погледна накриво и й се усмихна многозначително. От погледа му не убягнаха нито бледото й от напрежението лице, нито ръката, стиснала здраво дръжката на чантата.