Облъхна я воня на вино и на нещо по-лошо, от което й се повдигна. Отблизо видя, че пиенето (или каквото там успокояваше духа му) вече мърсеше ангелската чистота на лицето му. Кожата му загрубяваше. Носът му се бе зачервил от разширени венички. Дъхът му миришеше като делата му.
— Англия не те посрещна много добре — каза Ариана през зъби. — Върни се в Нормандия. Там още вярват на лъжите ти.
— Сърцето ми е завладяно от една благородна вдовица.
— Тогава ме остави и почни да я ухажваш.
Джефри се засмя.
— Това вече е свършено. Остава само да я направим вдовица. Скоро ще стане. Тогава имението Карлайл ще бъде мое, а с него — и ти. Така искаше баща ти.
— Ако предизвикаш Саймън и оживееш, Глендруидския вълк ще те убие.
— Аз ще остана жив, но Саймън е този, който ще ме предизвика. От това не може да започне вендета.
— Върни се в Нормандия — каза Ариана. — Саймън няма да те предизвиква. Глендруидския вълк няма да позволи.
— И аз така мисля, зелчице. Няма да има избор Ще видиш.
— Аз? Никога!
— Наистина? Престана ли най-после да виеш, че си изнасилена?
Усмихнат, Джефри измъкна едната ръкавица, пъхна ръката си под мантията й и заби пръсти между бедрата й. Изведнъж усмивката му се превърна в гримаса на изненада и ярост. Той дръпна рязко ръката си и пусна Ариана толкова бързо, че тя се олюля.
— Боже! Света Богородице! — Джефри затърка ръката си по бримките на ризницата. — Откога си почнала да носиш власеница и коприва? Пропаднала мръсница! От твоите номера ми излязоха мехури на пръстите!
Преди да чуе оплакванията на побеснелия Джефри. Ариана осъзна, че се е освободила. Тя запази равновесие и затича към крепостта, преди той да е разбрал.
— Ела тук! — изкрещя той гневно.
Ариана вдигна поли и затича още по-бързо. С всяка крачка арфата я удряше по гърба.
Джефри хукна проклинайки към коня си, вързан далеч от хорските погледи в една горичка до крепостта. Той не се и съмняваше, че ще хване Ариана, преди да е стигнала до крепостта.
Ариана го знаеше.
Тя стигна до един гъсталак от папрат, къпина и калинови дървета и едва тогава се обърна да види къде е Джефри. С гръб към нея, той тичаше към близката гора, където добиваха повечето дървен материал за крепостта.
Както се надяваше Ариана, Джефри беше решил да я гони на кон, а не пеша; пречеха му ризницата, шлемът и мечът.
Незабелязана от Джефри, тя се отклони от посоката си и навлезе дълбоко в гъсталака. Клоните се завираха през мантията до дрехата й, но не можеха да се закачат там. Плътната тъкан устояваше и на най-острите бодли.
Когато се убеди, че не могат да я видят от пътя към крепостта, Ариана коленичи да си поеме дъх. Косата падна в очите й. Клоните бяха раздърпали изкусно ощетените й коси. Тя ги отмахна нетърпеливо и сложи длан на гърдите си. Там се надигаше болка — все едно, че пак беше забит кинжалът на онзи рицар-разбойник.
Да не се е отворила онази рана?
От тази мисъл дъхът и спря. Тя трескаво развърза дрехата, за да види раната под гърдата си.
Нямаше кръв. Върху гладката кожа се виждаше само един белезникав белег. Със сподавена въздишка Ариана се отпусна на земята, без да обръща внимание на полепналите по мантията й листа и пръст.
Скоро сърцето и дишането й се успокоиха. Тя се настани по-удобно и зачака да чуе викове от кулите на Блакторн. Стражата щеше да забележи Джефри.
Птиците се събираха за настъпващата нощ. Песните им заглушиха шума на реката. По пътя заскърца кола. Главините й се нуждаеха от смазване. Виковете от кулите на Блакторн заглушиха жалбите на колелата.
Ариана надигна глава и се ослуша. Капризите на вятъра най-напред отнесоха далеч, после донесоха до нея думите на стражата. Бяха видели Джефри. Той нямаше избор — трябваше открито да отиде до портата на крепостта.
Беше спасена. Джефри бе твърде умен, за да я малтретира публично. А тя щеше да се погрижи да не остава насаме с него.
С въздишка на облекчение Ариана се изправи и се загърна плътно с мантията. По полите й бяха прилепнали листа и клончета. Тя ги изтърси припряно и се отправи към крепостта.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Саймън усети, че някой идва над него и отмести поглед от непознатия рицар, който яздеше към подвижния мост. От сенките се показа широкото лице на Свен с изпитателни светли очи.
— Чувам, че идва непознат рицар — каза Свен.
— Да. Стражата го е забелязала да излиза на кон от горичката до реката.
Двамата мъже чакаха безмълвно да се приближи непознатият до вратичката, за да го видят по-добре. Саймън разсеяно галеше Отъм — огромния шарен котарак, който се бе обвил около врата му и мъркаше гальовно. Гладката козина на котарака представляваше мозайка от големи бели, оранжеви и черни петна.