— Изглеждате бяла като стената — рече тя. — И вие ли чакате дете?
— Не — отчетливо отвърна Ариана.
— Извинете ме, не исках да ви обидя — бързо рече Бланш, като заекваше. — Просто в акъла ми са само бебета, а сър Джефри каза, че сте много нетърпелива да имате деца.
— Сър Джефри греши.
Мъртвешкото спокойствие в гласа на Ариана подсказа на Бланш, че отново е прекрачила границите на още ненаучените си задължения на прислужница.
Бланш въздъхна и си пожела всички аристократи да са така очарователни и естествени като хубавия сър Джефри. Нищо чудно, че лейди Ариана бе станала толкова мрачна, след като й казаха, че я изпращат в Англия, за да се омъжи за някакъв саксонски грубиян вместо да си остане в къщи и да вземе сър Джефри, сина на великия нормански барон.
Ариана предадената.
— Нещата ви са готови, милейди — каза Бланш съчувствено. — Искате ли да ви помогна да се изкъпете?
— Не.
Въпреки че белезите от преживяното в обятията на сър Джефри бяха отдавна заличени по тялото на Ариана, тя не можеше да понесе дори случайното докосване от ръката на прислужницата си.
Особено когато Бланш не спираше да произнася името на хубавия сър Джефри.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
От мангала в стаята на третия етаж на крепостта Стоунринг се разнасяше топлина и ароматен дам. Завесите около леглото с балдахина бяха спуснати. Намръщеният Доминик льо Сабр седеше до масата, на която бе сложено студено месо, хляб, пресни плодове и бира.
Намръщеното му лице можеше да уплаши дори безстрашни мъже. Заедно с ръста му и Глендруидовото украшение върху черното му наметало — древна сребърна карфица във формата на вълча глава с блестящи и необикновени кристални очи — присъствието на Доминик бе заплашително.
Мислите за сватбата, която трябваше да се състои само след няколко часа, с нищо не успокояваха разстроения Доминик. Любовта, която свързваше двамата братя, бе далеч по-дълбока, отколкото кръвното родство и обичаят изискваха.
— Пратил си да ме повикат! — рече Саймън.
Намусеното изражение на Доминик изчезна, когато погледна нагоре към високия жилав воин, застанал пред него. Русата коса на Саймън бе отметната назад от вятъра, а под синьото му наметало се виждаше пурпурна туника с виолетова и сребърна бродерия — подарък от Ерик. Под елегантното облекло тялото му бе винаги готово за битка. Макар да бе дясната ръка на Доминик, Саймън никога не клинчеше от безкрайните сражения, които Глендруидския вълк водеше заедно с рицарите си.
— Изглеждаш в особено добра форма — рече одобрително Доминик.
— Накара ме да дотичам от външния двор чак дотук, за да се увериш в добрата ми форма ли? — тросна се Саймън. — Следващият път ела да тичаш с мен. Така ще получиш по-добра представа за издръжливостта и бързината ми.
Доминик се разсмя. Много бързо обаче смехът му секна и устните му отново провиснаха. Познаваше прекалено добре брат си, за да се залъгва дълго с бързия ум на Саймън.
— Както има? — попита Саймън, като оглеждаше изражението на Доминик. — Новини от Блакторн? Нещо не е наред ли?
— В Блакторн всичко е наред. Сандъците с чеиза на Ариана все още стоят неотворени в съкровищницата, пазени от Силния Томас.
— Защо тогава си танкова унил? Да не би Свен да е донесъл новини за норвежки или саксонски нападатели?
— Не.
— Къде е Мег? Успя ли онзи красив омайник Ерик да я очарова и да ти я отнеме?
Този път Доминик се засмя искрено.
— Ерик е чудесен рицар — рече той, — но моята съпруга ми е също така вярна, както и аз на нея.
С усмивка Саймън се съгласи с това. Лейди Маргарет бе вярна на Доминик колкото и Саймън.
— Радвам се, че от сърце прие Мег като своя сестра — рече Доминик. — Седни при мен, братко. Хапни от чинията ми и пийни от халбата ми.
Саймън погледна изискания стол срещу Доминик и грабна една пейка, която се намираше близо до стената. Като седна, той нагласи сабята на лявото си бедро така, че дръжката да му е под ръка. В неосъзнатата грация на този жест личеше с каква лекота той си служи с оръжието.
— Разбира се, че приех Мег от сърце — каза Саймън, като се пресегна към каната с бира.
— Ти не обичаш магьосниците, независимо дати вършат добро или зло.
Саймън наля бира в почти празната халба, вдигна мълчалива наздравица към Доминик и отпи. След няколко големи глътки постави настрани халбата и погледна брат си с ясни като пролет и тъмни като нощ очи.
— Мег рискува живота си, за да спаси твоя — каза Саймън. — Може и да е сестра на самия Сатана, но аз пак ще я обичам за това, че ти спаси живота.
— Верният Саймън — рече нежно Доминик. — Едва ли има нещо, което не би направил за мен.